Профил на Ирина Манушева

Фокусирането върху санкциите издава устойчиво неразбиране на тяхната безполезност и вредност, както и на фундаменталното значение на подкрепата в развитието на личността. Всяко наказание на практика представлява абдикация от отговорност на възрастните, при това изрично квалифицирани и професионално подготвени, и прехвърлянето ѝ върху детето.

Неслучайно всички значими автори в педагогическата и психологическата литература отричат наказателния подход. Децата и подрастващите имат нужда от подкрепа, насърчение и личен пример, от здрава връзка със зрели и отговорни възрастни, от уважение, което ги учи да уважават себе си и другите, не от санкции. Последните единствено задълбочават усещането им за собственото им безсилие и незначимостта на личността им в училището и в крайна сметка, обществото като цяло. А това именно често стои в корена на агресивното, антисоциално или самоувреждащо поведение.

Културата на санкции и наказания е особено опасна за множеството деца със СОП, при които не става въпрос за нежелание, а за невъзможност за спазване на част от правилата, изисквани в класната стая (макар и често в разрез с детската природа по принцип). Неразбирането, демонстрирано от някои учители, има двойно негативен ефект: както върху самото дете, така и върху съучениците му, които стават свидетели и възприемат за норма нетолерантно и неуважително отношение.

За способстване израстването на отговорни граждани е нужна преди всичко промяна в училищната култура и подготовката на учителите, както и създаване на условия за адекватна подкрепа в работата им. Нужно е разбиране, че правилата се спазват не от страх от наказание или само когато някой те гледа, а защото са важни за благополучието на общността. Нужно е уважение към личността и достойнството на детето във всеки един момент, а не дехуманизиращо и унизително отношение, на каквото често сме свидетели в българското училище и което лесно се мултиплицира в обществото от порастващите деца, превръщащи се един ден самите те в родители и граждани, включително учители, лекари… и полицаи. Всички виждаме резултатите от неумението на училището да изгради фундаментално разбиране за достойнството и ценността на всяко човешко същество.

Настоящият ЗИД не само не показва мислене в тази посока, но напротив, задълбочава проблема, при това в противоречие с водещите образователни и възпитателни принципи на педагогиката и правата на детето.

Особено неприемлив е §93: „(4) Когато в рамките на една учебна година на ученика са наложени три предупредителни мерки, до края на учебната година той няма право да участва в мероприятия, изяви и дейности, извън обучението по учебен план.“  Първо, това означава, че за 3 забележки за говорене в час, тичане по коридора или липса на домашно, някое дете може да се окаже лишено от всички онези дейности, които – доказано – помагат за изграждане на вътрешен усет за необходимостта от спазване на правилата, отговорно поведение в общността и интерес към същината на учебния материал. Второ, придаването на подобна сила на предупредителните мерки – напълно основателно – ще накара много родители много по-решително да ги оспорват както  в директен конфликт с учителите и ръководството, така и по административен път.

В заключение, предложените мерки в ЗИД 1) нямат научни основания, 2) не стъпват на задълбочен анализ на съществуващите проблеми с поведението на учениците и на възможните стъпки за решаването им, 3) не са подкрепени със сериозна оценка на въздействието, отчитане на позициите, аргументите и интересите на всички засегнати страни, 4) не отразяват предложенията за промени, способстващи устойчивото възпитание в училищна среда на редица психолози, специалисти в работата с деца и организации с дългогодишен и успешен опит в сферата.  

Възразявам срещу задължаването на родителите да подписват споразумение с детската градина или училището за спазване на правилника на институцията (§ 100 ) със следните мотиви:

Законите са задължителни за всички. Оттам нататък споразумения се сключват между равноправни партньори по въпроси, които ги засягат лично и не са изрично уредени в нормативната уредба. 

Не е ясно:

- Какъв правен статут би имало подобно споразумение? Какво следва от отказа да бъде подписано или от неизпълнението на подписано споразумение?

- Кой ще го изготвя? Как ще бъдат балансирани ангажиментите на двете страни?

- Ще бъде ли индивидуално договорено с всеки родител?

- Ако споразумението има силата на юридически документ, ще може ли родителят да се възползва от услуги на адвокат при договарянето му? Как ще се гарантират правата на родителите, които не могат да си позволят адвокатска услуга? Ако няма – значи ли това, че целта му е чисто и просто манипулиране и обезсърчаване на родителите да оспорват точки от правилника, с които не са съгласни?

- Какъв избор ми имал родител, който не е съгласен със споразумението, изготвено от училището?

Нека да припомним, че родителите често нямат реален избор на училище (класиране по райони, наличие на само едно училище в населеното място, кандидатстване с НВО, ограничено предлагане на определени профили и професии и др.) Те нямат и реално, ефективно влияние върху вземането на решения, в които на теория би трябвало да имат, в т.ч. по въпроси като униформи, правила за мобилните устройства, избираеми учебни часове, чужди езици и нива, на които се изучават, спорт, допълнителни профилиращи предмети и пр. Вместо да се търсят механизми за осъществяване на действителен избор и за разширяване на възможностите за родителско участие в училищния живот, ЗИД на практика предлага те предварително да се подписват, че са съгласни с всичко. Това, заедно с ограничаването на ролята на обществените съвети, също залегнало в ЗИД, още повече поставя родителите в подчинена позиция, вместо да насърчава ролята им на активни партньори – едно от доказаните с множество научни изследвания у нас и по света условия, необходими за успешното и устойчиво образование на децата .

Едно от полезните възможности, въведени със ЗПУО,  е правото на обучение в самостоятелна форма по желание на родителите. Тя се използва от сравнително малко семейства, но няма данни, че не дава добри резултати в сегашния си вид, нито са известни основания да смятаме, че се нуждае от промяна, още по-малко в посока усложняване.

Формулировката в §43 от ЗИД е неясна и дава възможност за различни тълкувания, което само по себе си е нередно. Най-очевидното, за съжаление, е вменяване на задължаване за явяване на изпити по два пъти годишно – за определяне на оценка за всеки учебен срок. Това обаче:

1. Би затруднило много и излишно децата и техните семейства. Първо, то означава двоен стрес и двойна загуба на време (поради ред изисквания  за брой изпити дневно и почивки между тях и сега сесията често означава двуседмичен ангажимент, вкл. невъзможност родителят да изпълнява служебните си ангажименти). Второ, би наложило значително съобразяване с разпределението на учебния материал в училище и  би затруднило следването на собствени учебни програми, приоритети и интереси – една от основните цели и особено полезни страни на самостоятелната форма.

2. Задължението за определяне на срочни оценки вместо само годишна още повече би демотивирало училищата да предлагат тази форма (и сега са малко тези, които поемат ангажимент да организират изпити).

Смятам, че §43 трябва да отпадне изцяло.

В случай че целта му е била облекчаване на учениците, които се местят в СФО след края на първия срок, текстът следва да бъде изяснен, като ясно се посочи,  че при тях изпитите са само върху материала от втория учебен срок.

Възразявам срещу §85 със следните мотиви:

Предложението разширява обсега на сега съществуващата забрана за използване на  мобилни телефони по време на учебните часове (ЗПУО, чл. 172. Новата формулировка може да доведе до пълна забрана за използване на мобилни устройства, включително отнемането им за цял ден и налагане на санкции при употребата им при възникване на спор дали е имало уважителна причина за това. 

Това би могло да има крайно неблагоприятни и опасни последствия.

1. Всяка мислима процедура за задължаване на учениците да оставят телефоните си за целия ден би била унизителна за тях и затрудняваща учителите.

2. Телефоните са буквално спасение за много деца. За тези, които се чувстват изолирани от съучениците си, и в междучасието се обаждат на приятел. За тези, които са станали обект на злепоставяне, вербално насилие или дори физическо от страна на връстници или учители и в междучасието се обаждат на родителите си - не с оглед на разправа, а споделяне и утеха. За тези, които са получили паник атака по време на изпитване или  са закъснели за час и искат да обяснят, преди родителят им да види електронния дневник. За тези, които се чувстват зле физически или психически, но медицинската сестра / психологът не е на работа и наблизо няма ДОВЕРЕН учител, на когото да споделят и да им обърне внимание.

3. Училищното образование у нас се намира в тежка криза, част от която е липсата на усещане за смисъл у учениците и чувството, че са бездушни обекти на обучително и възпитателно въздействие в система, предназначена да служи преди всичко сама на себе си. Учебният материал не съответства на потребностите им и не способства развиването на умения, които са им необходими днес и ще им бъдат необходими в бъдеще. Оценяването е фокусирано върху тестове, които не измерват полезни знания и умения и не дават полезна обратна връзка, за сметка на това води до силен стрес, възпрепятстващ ученето, и често се използват като наказателен инструмент от учителите. Липсват възможности за свободно целеполагане, избор на средства за следване на поставените цели и самооценка. Липсва уважение към личността на ученика, възможности за изразяване на мнение и водене на дебати, за реално участие в управлението на училищния живот и мн. др. Всичко това неминуемо води до усещане за безсилие и незначимост, което често стои в корена на агресивното, антисоциално или самоувреждащо поведение и импулса за нарушаване на правилата. В този контекст всеки разговор за санкции и забрани води само и единствено до задълбочаване на проблема. Вместо това следва да работим активно за качествена промяна в подготовката на учителите, учебната програма и училищната култура като цяло, за да създадем човеколюбива и уважителна среда, възпитаваща по естествен път. Най-просто казано: да правим така, че учениците да не злоупотребяват с телефоните си не поради страх от наказание, а от интерес към случващото се в часа и уважение към съучениците и учителя. Не бива да забравяме, че това и сега става изключително успешно в много класни стаи благодарение на добри педагогически практики. Необходимо е да търсим начини да ги подкрепяме и разпространяваме, а не още повече да отблъскваме учениците от училището.

Предложение: към сега съществуващия чл. 172, ал. 1, т. 12 от ЗПУО („да не използват мобилните си телефони по време на учебните часове“) да се добави: „освен за образователни цели“.

Възразявам срещу § 85 със следните мотиви:

Предложението разширява обсега на сега съществуващата забрана за използване на  мобилни телефони по време на учебните часове (ЗПУО, чл. 172. Новата формулировка може да доведе до пълна забрана за използване на мобилни устройства, включително отнемането им за цял ден и налагане на санкции при употребата им при възникване на спор дали е имало уважителна причина за това. 

Това би могло да има крайно неблагоприятни и опасни последствия.

1. Всяка мислима процедура за задължаване на учениците да оставят телефоните си за целия ден би била унизителна за тях и затрудняваща учителите.

2. Телефоните са буквално спасение за много деца. За тези, които се чувстват изолирани от съучениците си, и в междучасието се обаждат на приятел. За тези, които са станали обект на злепоставяне, вербално насилие или дори физическо от страна на връстници или учители и в междучасието се обаждат на родителите си - не с оглед на разправа, а споделяне и утеха. За тези, които са получили паник атака по време на изпитване или  са закъснели за час и искат да обяснят, преди родителят им да види електронния дневник. За тези, които се чувстват зле физически или психически, но медицинската сестра / психологът не е на работа и наблизо няма ДОВЕРЕН учител, на когото да споделят и да им обърне внимание.

3. Училищното образование у нас се намира в тежка криза, част от която е липсата на усещане за смисъл у учениците и чувството, че са бездушни обекти на обучително и възпитателно въздействие в система, предназначена да служи преди всичко сама на себе си. Учебният материал не съответства на потребностите им и не способства развиването на умения, които са им необходими днес и ще им бъдат необходими в бъдеще. Оценяването е фокусирано върху тестове, които не измерват полезни знания и умения и не дават полезна обратна връзка, за сметка на това води до силен стрес, възпрепятстващ ученето, и често се използват като наказателен инструмент от учителите. Липсват възможности за свободно целеполагане, избор на средства за следване на поставените цели и самооценка. Липсва уважение към личността на ученика, възможности за изразяване на мнение и водене на дебати, за реално участие в управлението на училищния живот и мн. др. Всичко това неминуемо води до усещане за безсилие и незначимост, което често стои в корена на агресивното, антисоциално или самоувреждащо поведение и импулса за нарушаване на правилата. В този контекст всеки разговор за санкции и забрани води само и единствено до задълбочаване на проблема. Вместо това следва да работим активно за качествена промяна в подготовката на учителите, учебната програма и училищната култура като цяло, за да създадем човеколюбива и уважителна среда, възпитаваща по естествен път. Най-просто казано: да правим така, че учениците да не злоупотребяват с телефоните си не поради страх от наказание, а от интерес към случващото се в часа и уважение към съучениците и учителя. Не бива да забравяме, че това и сега става изключително успешно в много класни стаи благодарение на добри педагогически практики. Необходимо е да търсим начини да ги подкрепяме и разпространяваме, а не още повече да отблъскваме учениците от училището.

Предложение: към сега съществуващия чл. 172, ал. 1, т. 12 от ЗПУО („да не използват мобилните си телефони по време на учебните часове“) да се добави: „освен за образователни цели“.

Без ни най-малко да омаловажавам нито религията, нито важния въпрос за ценностното формиране на личността, възразявам срещу предложението за въвеждане на предмет "Добродетели и религии" като част от задължителната учебна програма със следните мотиви:

1. Изучаването на религиите в  исторически, културен и философски аспект и сега присъства в хуманитарните предмети от задължителната програма.

2. И сега желаещите могат да изучават религия (православие, ислям или т.нар. неконфесионална, но също религиозно насочена програма) като избираем предмет. Не е ясно кое налага превръщането на въпросния предмет в задължителен за всички.

3. Въвеждането на религиозно обучение като част от задължителната учебна програма, дори да има възможност за избор, накърнява светския характер на училището и поставя под въпрос мисията му да гради умения за критично мислене, основаващо се на научни достижения.

4. Въвеждането на религиозно обучение като част от задължителната учебна програма, дори да има възможност за избор, създава предпоставки за опасно разделение и противопоставяне на децата от малки. Училището следва да бъде място на обединение и подчертаване на общото помежду ни.

5. Очевидно липсва обществен консенсус.

6. Не е ясно как ще се гарантират фундаментални права. Теоретично се дава възможност за избор между различни програми, но първо, те могат лесно да се променят без поправки в ЗПУО, и второ, всички знаем, че в българското училище реалният избор винаги е затруднен.

7. Няма никаква яснота кой и как ще преподава по трите програми, какво ще съдържат, колко ще струва. Не се знае дали този предмет ще се добави към бездруго претоварената програма на учениците или ще измести друг учебен час от бездруго недостигащите.

8. В ЗИД не се уточнява кога следва да се въведе въпросният предмет, което на практика позволява той да бъде въведен масово още от следващата учебна година въпреки твърденията, че това ще се случи от 2026/2027 г., и то само за 1 клас. Дори да е от 2026 г., този кратък срок не би позволил разработване на качествени програми, адекватна подготовка на учителите, пилотно въвеждане  и апробация, задълбочен анализ на резултатите и последващи корекции, създаване на качествени учебници и др.

9. Намерението да се въведе за 1 клас само по себе си е силно обезпокоително. На тази възраст няма изградено абстрактно мислене, рискува се дълбок когнитивен дисонанс у децата и се залагат основите на противопоставяне от най-ранна възраст.

10. Особено тревожни са прокрадващите се сигнали, вкл. в изявления на министър Вълчев, че програмата, предвидена за деца, които не желаят да изучават религия, също ще съдържа значителна част религиозен материал. Възпитанието в добро обаче не е прерогатив на религията и внушението за обратното има опасни последици.

10. Безспорно училището има важна възпитателна роля, но поставянето на знак за тъждество между морала и религията е манипулативно и нередно. Силно неоснователно е също да смятаме, че с час по „добродетели“ може да се постигне полезен възпитателен ефект. Нямаме нужда от „преподаване на добродетели“, а от качествена промяна в подготовката на учителите, учебната програма и училищната култура като цяло, за да създадем човеколюбива и уважителна среда, възпитаваща по естествен път, и условия учениците да дискутират, припознават и интернализират ценности, .

11. Страната ни е на последните места в Европа по ред показатели, свързани с образованието: академични и социално-емоционални умения, критично и творческо мислене, мотивация за учене през целия живот, здравна култура, толерантност, гражданско самосъзнание и други важни компетентности. Учениците ни се представят под критичния минимум на собствените ни и международните изпити. На този фон МОН предлага… религия.

12. Дори да говорим за час по етика, това не бива да се случва прибързано, както в момента. Вместо да пилеем огромни ресурси за въвеждането на нов предмет, за който още не знаем какво ще съдържа, как ще се впише между останалите и как ще повлияе на учениците и тяхното израстване, трябва да започнем сериозен и задълбочен експертен и обществен дебат за целите на образованието; да очертаем нужните реформи, стъпвайки на надеждни данни, анализи и научно обосновани принципи и прогнози; да набележим стъпките в близък и далечен план за осъществяването им, включително адекватно проследяване на резултатите и  своевременни корекции. Едва тогава ще видим как, къде и в каква форма има място подобен предмет.

В заключение изразявам категорично мнение против въвеждането на задължителен учебен предмет „Добродетели и религии“. Призовавам изучаването на определена религия да остане избираемо, както досега, и да се съсредоточим върху преосмислянето и осъвременяването на образователната система като цяло.

Възразявам срещу предложението в §50 със следните мотиви:

Въпросното предложение очевидно е реакция срещу решението на Върховния административен съд от м. март 2025 г., с което той обяви за нищожна забраната да се оспорват оценките от матурите, въведена в Наредба № 11 от 1 септември 2016 г. Тогава съдът напомни, че с „наредба, която съставлява подзаконов нормативен акт, не може да се уреждат първични отношения извън уредените такива в закона и по този начин да се дописва законът“. 

Забраната за оспорване на оценки от изпити с изключително голямо значение за бъдещото обучение и развитие на децата и младите хора обаче е сама по себе си порочна. Известни са редица случаи на технически грешки и некоректно оценяване. Важно е да се разработи ефективен механизъм за установяването им и коригирането на оценката, а не да се постулира забрана в закона.

Обичайното възражение е, че това би проточило неимоверно много кампаниите за кандидатстване.

По отношение на ДЗИ то е несъстоятелно, защото дори да бъде коригирана след първата кандидатстудентска кампания, оценката ще има значение за всички следващи и за ред други аспекти на реализацията на човека.

Що се отнася до НВО, опираме до много по-сериозния проблем, а именно употребата им за кандидатстване в прогимназия и най-вече гимназия. През последните години те са изключително скъпо начинание – както за цялото общество, така и за семействата на седмокласниците, без абсолютно никакъв полезен ефект за образованието. Напротив, ясно се виждат вредни последици като разширяване на ножицата между училищата, ограничаване на избора на профилирано/професионално образование, огромен стрес за децата, учителите и родителите, задълбочаване на неравния достъп до качествено образование, невъзможност за отсяване на децата с таланти и сериозни интереси в определена област, невъзможност за анализ на състоянието и проблемите в образованието и ефектите от една или друга реформа.

Предложение:

Да се разработи ефективен механизъм за оспорването и коригирането на оценката от НВО и ДЗИ.

Външните оценявания да се върнат към първоначалната заявената си цел: да служат за обективна оценка и диагностициране на проблеми на училищно, регионално и национално ниво и проследяване на ефектите от взетите мерки.

Да се преустанови задължителното кандидатстване и избор на профилирана/ професионална паралелка.

Да се даде възможност на всяко училище да определя само правилата и критериите си за прием.

Възразявам срещу предложенията в §47 със следните мотиви:

1. Те не изпълняват заявеното намерение за пренасочване на оценяването от запаметяване към умения.

2. И сега на различните функции на оценяването, в т.ч. изброените тук, е отделено внимание в Наредба 11, чл. 5. Проблемът е, че не излизаме от рамките на "констатиращата“ и „селективната“.

3. Не е ясно какво следва да означава "синхрон в оценяването по различни предмети".

4. "Саморегулирането на усилията" в този контекст е просто поредното "как да принудим детето да научи това, което ние искаме от него в този момент" и няма нищо общо с важното умение за саморегулиране на ученето, което би трябвало да включва свободно целеполагане, избор на време и средства за следване на поставените цели, умения за самооценка и др. 

5. Предложението в §47, т. 4. а именно, създаване на нова ал. 5 в чл. 117, гласяща: „Чрез оценяването в процеса на училищното обучение се насърчава активното учене и придобиването на житейски значими умения и се отчитат и придобитите от учениците социално–поведенчески умения“, е категорично неприемливо. То представлява изключително опасна легитимация на наказателните оценки и смесване на оценката за знания и умения с оценка за поведение.

Оценката за поведение/дисциплина дори в явна форма е вредна и опасна. Тя на практика прехвърля отговорността от професионално подготвения възрастен учител към детето и евентуално родителите. Оценката за поведение е чисто и просто наказателна мярка, която в някои случаи може да постигне краткотрайно подчинение , но не и полезен ефект във формирането на личността. Неслучайно всички значими автори в педагогическата и психологическата литература отричат наказателния подход. Децата и подрастващите имат нужда от подкрепа, насърчение и личен пример, от здрава връзка със зрели и отговорни възрастни, от уважение, което ги учи да уважават себе си и другите, не от санкции и оценки. Последните единствено задълбочават усещането на децата за собственото им безсилие и незначимостта на личността им в училището и в крайна сметка, обществото като цяло. А това именно често стои в корена на агресивното, антисоциално или самоувреждащо поведение.

В прикрития вид, който в момента ни се предлага, тази оценка е още по-опасна. Второкласникът, който тича в коридора, защото е бил принуден два часа да седи на чина, без да мръдне, да получава ниска оценка по родинознание, понеже не е усвоил правилата в урока за правата и задълженията на учениците? Седмокласникът с отлични математически умения – защото от скука говори в час? Дванадесетокласникът с развито критично мислене и подчертан интерес към проблемите на гражданското общество – защото си позволява да изрази различно мнение от това на учителя?

*

Когато говорим за преразглеждане на оценяването, трябва да помислим за какво служи то в крайна сметка. Оценката подменя целта на ученето и убива автентичната мотивация; не е ли крайно време да помислим въобще за мястото ѝ в училище?

Цифровата (или еднословна) оценка дълбоко опорочава процеса на учене, подменяйки из основи целта и смисъла. Детето вече не учи, за да  задоволи вроденото си любопитство и естествения подтик за развитие, а за да отговори на външни очаквания, да избегне наказание, да почувства моментно възнаграждение. Учителите се превръщат в треньори, чиято цел е подопечните им да се представят добре на поредното НВО и това вече започва от първия досег с училището. Оценяването, чиято масова цел е да покаже какво не знае ученикът,  води и до състояние на постоянен стрес, в което устойчивото и автентично учене просто не е възможно – чисто неврологично дори, да не говорим за подменената мотивация и за всички други опасни последици от стреса, в т.ч. за психичното здраве.

Оценката няма нищо общо с ползотворна обратна връзка, която помага на ученика да подобрява знанията и уменията си, а на учителя - да адаптира и да усъвършенства методите и подходите си. Особено вредни са тестовете, които възпитават опасни нагласи на налучкване, фалшиво усещане за знания, неумение за изразяване.

Необходимо е фундаментално преразглеждане на оценяването. То може да се запази единствено за финални изпити, удостоверяващи, че ученикът е овладял определено ниво на компетентности за съответния етап. В процеса на обучение обаче е важно да даваме конструктивна обратна връзка, която подкрепя усилията, очертава конкретни насоки за работа, насърчава мотивацията за развитие и вярата в собствените сили и възможности. Всичко това е изначално невъзможно в сегашната система на оценяване и предложенията в ЗИД по никой начин не способстват за решаването на проблема; напротив, задълбочават го с неясни формулировки и създават нови, още по-опасни проблеми с включването на компонент поведение.