Профил на Мария Гунчева

Изпитът за правоспособност няма и не може да има за цел въвеждане на коректив на  дефицитите в обучението на стажант юриста в университета. Още по-малко е допустимо това да се довежда до степен, изцяло образованието да се обезсмисли, от уж успешно преминалите го лица. В крайна сметка, ако нивото на самото юридическо образование не е добро, това следва да се реши по друг начин, а не по този, който се въвежда с чл. 300, ал. 3 от ЗСВ, най-малкото защото неуспехът при този изпит, дори и за три поредни пъти, може да е се дължи на една или друга, включително свързана със случайности причина, а не до такава, касаеща липса на знания и умения.

Правото на труд и на образование са не само конституционно гарантирани права в България, но са част от Хартата на основните права в ЕС. В чл. 14 и 15 от Хартата достатъчно ясно и на напълно достъпен и разбираем като понятия и изрази език, е разяснено, че всеки гражданин на ЕС има право на образование, както и на избор на професия и практикуване на същата.

Ограничения, които всъщност лишават от такова право един европейски гражданин са изключително нелепи в съвременните условия, за една държава-членка на ЕС. Такива ограничения не показват нищо друго, освен ниската правна култура на законодателя, както и изключително ниското ниво на развитие на гражданското общество, за огромно съжаление. Показват и липсата на доверие от самата държава в спазване на държавните изисквания от университетите и относно нивото на образование и познания, които те предоставят. Как тогава въпросните учебни заведения преминават успешно изискванията за акредитация и защо това се търси да се коригира тогава, когато стажант-юристът вече уж формално е „юрист“ и очаква само своята правоспособност..

Ако целта на въвеждането на подобно правило е да се ограничи броят на юристите в страната, които наистина бележат необяснимо висок процент сред висшистите ни на глава от населението, неоправдан от гледна точка на нуждите и възможностите пазарно и институционално този потенциал да се ползва, то това може да се реши изключително просто, с намаляване приема на студенти или с ограничаване броя на университетите, в които се добива подобно образование, или дори - с непопулярни, но все пак доста по-приемливи способи от този на чл. 300, ал. 3 от ЗСВ -  като например - обявяване на нулева година.

Ако се счита, че обучението не е достатъчно качествено – може просто да се завишат критериите към студентите, които се поставят към тях още в университетите и намаляване броя на завършващите по естествен път, респ. забавяне на завършването, при което завършване на самото висше образование да се осъществи само след като наистина студентът е добил достатъчно задълбочени и широки познания.

Ако идеята за въвеждане на ограниченията за броя явяване на изпита за правоспособност по чл. 300, ал. 3 от ЗСВ произтича от факта, че така се хаби държавен ресурс, понеже явяването не се заплаща от стажант-юристите, то по-скоро би било логично и обосновано след третото явяване да се предвиди такса за последващо явяване, но не и такова да бъде изключено изобщо занапред. Включително ако е нужно може да се въведе и заплащане за стажа, който се провежда допълнително след три неуспешни опита да се вземе въпросният изпит.

Но - проблемът всъщност лесно може да се реши и с простото увеличаване на продължителността на стажа и създаване на задължение за менторите в него реално да обучават стажант-юриста – да му поставят задачи, да контролират изпълнението им и да изясняват пропуските и грешките в същото. Така практиката ще даде възможност за придобиване на доста по-широки познания и ще обоснове в по-голяма степен идеята за самия практико-теоретичен изпит. В тази насока ще помогне до голяма степен и преосмисляне на начина на образование и увеличаване на дела на практически насоченото обучение в университета, тъй като понастоящем то е силно теоретизирано и откъснато от действителността. Студентите рядко виждат как изглеждат и как се съставят искови молби, жалби, възражения, да не говорим за съдебни актове, актове на прокуратурата, протоколи за разпити и др.под.

Чл. 300, ал. 3 от ЗСВ съдържа алогично ограничение на правото на труд и правото на образование, които са несъпоставими с мотивите, поради които този текст бива въведен. Ограничения с подобни фатални последици, които превръщат в просто парче хартия дипломата за едно завършено висше образование, включващо над 55 семестриални и три изключително тежки държавни изпита, не може да бъде оправдано единствено от съображения, че  стажант-юристът не е издържал изпита за юридическа правоспособност, за чието провеждане условията не са достатъчно детайлно разписани в самия ЗСВ, за да се създава законова гаранция за обективно, безпристрастно и равноправно провеждане на изпита спрямо всички стажант-юристи.

Да не говорим, че в сравнение продължителността на стажа преди напр. 20 години, сегашният е видимо крайно недостатъчен като време. Често същият се провежда доста формално, защото малцина магистрати имат желание и най-вече време за стажантите. Точни, пълни, ясни и задължаващи „менторите“ по време на стажа изисквания как да възлагат, контролират и обучават практически стажант-юристите, с което да спомагат за добиване на практически знания от тях, също не са разписани законодателно. Така се стига до категоричния абсурд, без обезпечена възможност за истински, реален стаж, подчинен на ясни правила, да се извършва проверка на добитите по време на този стаж практически познания, и то пред угрозата при три пъти „неиздържал“ да се окажеш юрист „на хартия“.