Профил на Николай Гелов

Смятам, че българските потребители на адвокатски услуги заслужават по-високо ниво на застрахователна защита срещу вреди, причинени от професионална небрежност на адвокат, което да бъде съпоставимо с това, което съществува в другите държави членки на Европейския съюз. Още повече, след като се предвижда разрешаване на рекламата и ползването на посредници, с което се повишава рискът да бъдат застрашени/нарушени правата и интересите на клиентите на адвокатите. 

Самите адвокати също имат интерес от по-високи минимални застрахователни суми по задължителната застраховка, тъй като ще могат да упражняват своята професия и в други държави членки, без да се налага да сключват допълнителна застраховка, както изисква пар. 3 на чл. 6 от Директива 98/5/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 16 февруари 1998 г.

Ето защо предлагам в ЗИД ЗАдв да се добави §3а със следното съдържание:

"В чл. 50, ал. 2 се изменя така:

(2) Минималните застрахователни суми са съгласно чл. 468, ал. 3 от Кодекса за застраховането."

Мотиви:

В момента минималното задължително застрахователно покритие по застраховките на адвокатите се определя от Висшия адвокатски съвет, като от 2004 г. насам неизменно минималната застрахователна сума е 20 000 лв. А тази сума, с оглед на съвременната икономическа ситуация, не може да осигури адекватно обезщетение на претърпелите вреди граждани и юридически лица.

За сравнение:

1) през 2019 г. беше променена Наредба № 2 от 2006 г. относно задължителното застраховане на ЧСИ, с което минималната годишна застрахователна сума за тях стана 1 200 000 лв. (60 !!! пъти  повече отколкото за един адвокат);

2) може да се види какви са застрахователните суми по застраховките на адвокатите и адвокатските дружества в други европейски държави от едно проучване на Съвета на адвокатите и адвокатските дружества в Европа - https://www.ccbe.eu/fileadmin/speciality_distribution/public/documents/INSURANCE/INS_Position_papers/EN_INS_20141107_Response-to-the-CCBE-questionnaire-on-professional-indemnity-insurance-comparative-table.pdf

Възразявам срещу влизането в сила на наредбата от деня на обнародването й по отношение на Раздел III "а".

Мотиви: С Раздел III "а" от наредбата се въвеждат общи и специфични изисквания към университетските ветеринарни болници с клиники, каквито досега не е имало. И за да могат съответните болници да покрият тези изисквания, е редно да им се предостави някакъв разумен срок. Защото в противен случай ще излезе, че тези болници веднага след обнародването на наредбата трябва да отговарят на новопоставени изисквания към тях, което едва ли ще се случи на практика.

Предложение: В § 20 от наредбата да се предвиди, че § 8 от нея влиза в сила 3 месеца след обнародването.

Според ал. 3 от чл. 354 при прекратяване на застрахователния договор страните (застраховател и застраховащ) трябва да уредят финансовите отношения помежду си към датата на прекратяването му. И тъй като не е пояснено за кои точно финансови отношения става дума, то се предполага, че разпоредбата се отнася до всички финансови отношения между страните, произтичащи от застрахователния договор. Така ако по един договор застраховащият се явява и застрахован или трето ползващо се лице (бенефициер), то е възможно към датата на прекратяване на договора поради изтичането на срока, за който е сключен, застраховащият да има висяща претенция към застрахователя, за произнасянето по която да не е изтекъл съответния срок по чл. 108. И тогава, ако трябва да се приложи точно чл. 354, ал. 3, застрахователят ще трябва да се произнесе по претенцията в деня, в който изтича срока на договора. А едва ли това е била целта на законодателя, когато е приемал кодекса.

Ето защо предлагам действието на разпоредбата на ал. 3 от чл. 354 да се ограничи само до уреждането на финансовите отношения между страните, свързани със застрахователната премия, като тази разпоредба се премести в чл. 370, където е систематичното място на една такава разпоредба.

Предлагам в чл. 638, ал. 1 и 3 след думата „автомобилистите“ да се добави „или задължителна застраховка „Злополука“ на пътниците“.

Мотиви: В момента няма предвидено наказание за несключена задължителна застраховка „Злополука“ на пътниците, което дава възможност някои превозвачи да избягват сключването на такава.

Също така предлагам осъвременяване на размера на налаганите наказания, както следва:

- в чл. 638, ал. 1, т. 1 – вместо 250 лв., както е понастоящем, да стане 500 лв.;

- в чл. 638, ал. 1, т. 2 – имуществената санкция за юридическо лице да стане 3 000 лв.;

- в чл. 638, ал. 2 – при повторно нарушение наказанието по ал. 1, т. 1 да стане 1 500 лв., а това по ал. 1, т. 2 – 6 000 лв.;

- в чл. 638, ал. 3 глобата да се увеличи от 400 лв. на 800 лв.;

- в чл. 638, ал. 5 – при повторно нарушение глобата по ал. 3 да стане 1 500 лв.

- в чл. 638, ал. 6 – при повторно нарушение наказанието по ал. 4 да стане 1 000 лв. за физическо лице и 6 000 лв. за юридическо лице или едноличен търговец.

Мотиви: От влизането в сила на Кодекса за застраховането настъпиха съществени промени в икономическата ситуация в страната, поради което размерът на наказанията по чл. 638 има все по-малка възпираща функция.

Възразявам срещу предложения нов чл. 638а.

Мотиви:

1. Чрез чл. 481а, ал. 2, т. 2 организаторите на проявите по чл. 481а, ал. 1 се задължават да сключат алтернативна застраховка или гаранционна полица, покриваща вреди, в размер не по-малък от застрахователните суми по чл. 492 и при останалите условия по задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите. Което означава, по аргумент от чл. 461, т. 3, че въпросната алтернативна застраховка или гаранционна полица представлява задължителна застраховка. Съответно, ако трябва да има санкция за несключване на такава алтернативна застраховка или гаранционна полица, систематичното място на съответната разпоредба е в чл. 638, който е озаглавен „Отговорност за несключена задължителна застраховка“.

2. Предлаганото наказание за несключване на алтернативна застраховка или гаранционна полица е в нарушение на принципа за съразмерност и пропорционалност между деянието, последиците от същото и предвидената санкция. След като се изисква алтернативната застраховка или гаранционна полица да осигурява покритие, което да е равностойно или по-високо от това по задължителната застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите, логично е и санкцията за несключването на алтернативна застраховка или гаранционна полица да е равна на тази по чл. 638, ал. 1, т. 2, а при повторно нарушение – на тази по чл. 638, ал. 2.

3. Съгласно чл. 481а, ал. 4, изречение второ, съответната ОД на МВР би трябвало да констатира неизпълнение на задълженията по чл. 481а, ал. 2 от страна на организатора на проявата най-малко 10 работни дни преди датата на провеждането й, за което трябва да се състави АУАН. Съответно е възможно наказателното постановление, с което се налага наказание по чл. 638а, също да се издаде преди да се е осъществила самата проява и без изобщо да е сигурно, че тя ще се проведе и в нея ще участва дори и едно превозно средство, за което няма доброволно разширено покритие по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, съответно алтернативна застраховка или гаранционна полица.

4. Много по-голям възпиращ ефект би имало налагането на имуществена санкция в комбинация с наказание лишаване от право да се организират прояви или дейности, свързана с автомобилни спортове за определен срок.

С оглед на гореизложеното предлагам чл. 638а да отпадне от ЗИД на КЗ, а вместо това в чл. 638 да се създаде нова ал. 8:

„(8) Организатор на проява или дейност, свързана с автомобилни спортове, включително надпревара, състезание, тренировка, изпитване или демонстрация, в рамките на ограничена и обозначена зона в Република България, който не изпълни задълженията си по чл. 481а, ал. 2, се наказва с имуществена санкция в размера на 2 000 лв. и лишаване от право да организира прояви или дейности, свързани с автомобилни спортове, за 6 месеца. При повторно нарушение се налага наказание в двоен размер.“

С ал. 2 на чл. 481а се създават определени задължения за организаторите на прояви и дейности, свързани с автомобилни спортове, които те трябва да изпълнят „преди началото“ на съответната проява. Което означава, че това може да стане и в самия ден, в който трябва да се проведе проявата, стига да е преди тя да е стартирала. В същото време, с изречение второ на ал. 4 от същия член, организаторите на автомобилни прояви се задължават да предоставят доказателства за изпълнението на своите задължения по ал. 2 „най-късно в срок до 10 работни дни преди датата на провеждането на проявата“. Така е налице противоречие относно крайния срок, в който организаторите на прояви, свързани с автомобилни спортове, трябва да изпълнят своите задължения по ал. 2.

И за да се внесе яснота, предлагам в чл. 481а, ал. 4 да се заличи второто изречение - „Организаторите на проявите по ал. 1 предоставят доказателства в Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи за изпълнението на задълженията по ал. 2 най-късно в срок до 10 работни дни преди датата на провеждането на проявата.“.

По този начин и органите на МВР ще получат по-голяма оперативна свобода как да осъществяват контрол за изпълнение на задълженията по ал. 2, включително и след провеждане на самите прояви.

1. В предлаганата нова т. 33б „Сменяема прикачна техника“ се съдържа грешна препратка към Регламент (ЕС) № 167/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 5 февруари 2013 г. относно одобряването и надзора на пазара на земеделски и горски превозни средства (ОВ, L 60 от 2 март 2013 г.).

Препратката трябва да е към т. 10 на чл. 3 от посочения регламент, а не към т. 9, която се отнася до понятието „ремарке“.

2. Предлаганата нова т. 33з гласи: „Ремарке категория О1“ (до 750 килограма) е ремарке съгласно Наредба № 60 за одобряване типа на нови моторни превозни средства и техните ремаркета.“. Така написано се разбира, че ремарке категория О1 е ремарке по смисъла на §1, т. 12 от Наредба № 60. И веднага се поражда въпросът защо ремарке категория О1 по смисъла на КЗ трябва да е ремарке по смисъла на Наредба №60, а не ремарке по смисъла на Закона за движение по пътищата, който е нормативен акт от по-висока степен спрямо наредбата.

Смятам, че правилната препратка за ремарке категория О1 трябва да е към чл. 149, ал. 1 ,т. 5, буква „а“ от Закона за движение по пътищата, а не към Наредба №60 и затова предлагам в т. 33з думите „ремарке съгласно Наредба № 60 за одобряване типа на нови моторни превозни средства и техните ремаркета“ да се заменят с „превозно средство от категория О с технически допустима максимална маса не повече от 0,75 t“.

Предлагам в допълнителните разпоредби на Кодекса за застраховането да се добави определение за израза „средство за комуникация от разстояние“ чрез създаване на нова т. „59. „Средство за комуникация от разстояние“ е понятие съгласно §1, т. 2 от допълнителните разпоредби на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние“.

Мотиви: Необходимо е да се уточни дали изразът „средство за комуникация от разстояние“ се употребява в Кодекса за застраховането в същия смисъл, както и в Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние.

Възразявам срещу изискването при сключване на задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите чрез страница в интернет или онлайн платформа застраховащият да се идентифицира с квалифициран електронен подпис (КЕП). И съответно предлагам това изискване да отпадне или най-малкото да се допусне идентификация на застраховащия и с електронен идентификатор по смисъла на чл. 2, ал. 1 от Закона за електронната идентификация.

Мотиви:

1. Не са изложени аргументи защо е недопустимо застраховащият, когато той е физическо лице, да бъде идентифициран чрез електронен идентификатор по смисъла на чл. 2, ал. 1 от Закона за електронната идентификация.

2. Не са изложени аргументи защо идентификация на застраховащия се изисква само при сключване на задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, но не и при сключване на някакъв друг вид застраховка.

3. С оглед на чл. 483, ал. 1, т. 1, която допуска „и всяко друго лице, различно от собственика на превозното средство, да сключи застрахователния договор“, не е налице необходимост от поставяне на допълнителни изисквания относно установяване самоличността на застраховащия, които да са по-строги отколкото при другите видове застраховки.

4. КЕП се приравнява на саморъчен подпис и служи основно като средство за подписване на електронни документи, чрез което се доказва авторството на подписа и даденото съгласие (когато някой е подписал нещо, значи се е съгласил с него). Но подписването на застрахователния договор от застраховащия или от неговия законен представител (когато застраховащият е юридическо лице) е без правно значение за валидността на договора, тъй като трайно в съдебната практика е установено разбирането, че договорът се счита за сключен със заплащане на застрахователната премия, а не с подписването на полицата (така например Решение № 50091 от 5.10.2023 г. по т. д. 1179/2022 г. на ВКС). 

Възразявам срещу предлаганото с §161 допълнение в чл. 598, ал. 1.

Мотиви: Предлаганото допълнение е немотивирано и противоречи на Решение № 14 от 4.11.2014 г. на КС по к. д. № 12/2014 г., съгласно което разпоредбата на чл. 120, ал. 2 от Конституцията на Република България дава право на законодателя само по изключение, при спазване на изискванията за съразмерност, включително задължителните за страната международни стандарти за достъп до съдебна защита, със закон да предвиди необжалваемост пред съд на изрично посочена категория административни актове – само когато това е необходимо за опазване на основите на конституционния ред или на други особено важни обществени интереси, като осигуряването на отбраната и сигурността на страната, както и осъществяването на принципите и целите на нейната външна политика. А в случая такава необходимост не е налице.

Предложение: В чл. 571, ал. 1 да се отмени т. 6 или, алтернативно, в същата точка след думата „разрешение“ да се добави „или лиценз“, а думите „или товари“ да се заличат.

Мотиви:

1. По силата на Закона за автомобилните превози (ЗАП) ИА „Автомобилна администрация“ събира данни за превозвачите на пътници в различни регистри. И няма нужда тези данни да се дублират в специален регистър в Информационния център на Гаранционния фонд или друг публичен орган. Достатъчно е ИА „Автомобилна администрация“ да осигури репликация на данните, вписани в поддържаните от нея регистри, към Информационния център на Гаранционния фонд.

2. Съгласно ЗАП разрешения се издават само за таксиметров превоз на пътници, а за превози на пътници с автобуси се издават лицензи.

3. Регистърът по чл. 571, ал. 1, т. 6 би трябвало да служи за задължителната застраховка „Злополука“ на пътниците, така че няма необходимост да се събират данни и за превозвачите на товари. Това се потвърждава и от проекта за изменение на чл. 571, ал. 2, според който срокът за съхранение на данните по чл. 571, ал. 1, т. 6 е „5 години от датата на прекратяване на дейността като превозвач на пътници“, но няма срок по отношение на данните за превозвачите на товари.

Възразявам срещу предложението занапред вноските в Обезпечителния фонд за всяка застраховка „Злополука“ на пътниците да се определят като процент от начислената застрахователна премия, а не като фиксирана сума за всяко място за пътници, както е понастоящем.

Мотиви:

1. На стр. 26 от приложената към законопроекта частична предварителна оценка на въздействието е посочено, че „на равнище на Обезпечителния фонд се предвижда вноските по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите да се определят като процент от начислената застрахователна премия, а не като фиксирана сума, както е понастоящем.“. Тоест изобщо не е правена оценка на въздействието по отношение на промяна на начина на определяне на вноските в Обезпечителния фонд по задължителната застраховка „Злополука“ на пътниците.

2. По застраховка „Злополука“ на пътниците често пъти премията не е фиксирана, а се посочва начина за нейното определяне в процент от реализирания приход от продажба на превозни документи (това са т. нар. „застраховки по билетоприход“). Съответно при сключването на такива застраховки по билетоприход застрахователите обичайно начисляват една минимална премия (в практиката тази премия се нарича „авансова“, „депозитна“ или „встъпителна“), а понякога и изобщо не начисляват премия. Съответно при промяна в начина на изчисляване на вноските в Обезпечителния фонд на база начислена премия може с основание да се прогнозира, че превозвачите масово ще се насочат към сключването на застраховки по билетоприход, за да могат да намалят разходите си. Което от своя страна ще доведе до това, че приходите в Обезпечителния фонд от вноски по застраховка „Злополука“ на пътниците ще намалеят сериозно.

Предложение: Да се запази досегашния ред за определяне на вноската за Обезпечителния фонд за всяко превозно средство по застраховка „Злополука“ на пътниците, а именно като фиксирана парична сума за всяко място за пътник.

В свидетелствата за регистрация на автобусите мястото на водача се посочва заедно с местата за сядане (код S.1), докато местата за правостоящи се отбелязват отделно (код S.2). Съответно формулировката „за всяко място, без мястото на водача“ може да бъде разбрана като „всяко място за сядане с изключение на това на водача“ и, съответно, че не трябва да се събира вноска за местата за правостоящи. Но ако волята на законодателя действително е такава (да се събират вноски само за местата за сядане на пътници), тогава би трябвало нормата по чл. 555, ал. 1 да се отнася „за всяко място за сядане, без мястото на водача“.

Ето защо, за да се избегне двусмислено тълкуване на закона, предлагам в чл. 555, ал. 1, след думите „за всяко място“, да се добави „за сядане или за правостоящ“ (ако трябва да се събират вноски и за местата за правостоящи) или, алтернативно, само „за сядане“ (ако трябва да се събират вноски само за местата за сядане).

Ако не бъде възприето принципното ми становище методиките по чл. 535, т. 10 и 11 да се прехвърлят като правомощие на КФН, ще си позволя да препоръчам в чл. 535а, ал. 2 думите „от приемането им“ се заменят с „от утвърждаването им“.

Мотиви: Ако се публикуват методиките и техните последващи изменения и допълнения без същите да са били утвърдени от КФН чрез приемане на съответна наредба, ползвателите на застрахователни услуги ще бъдат въведени в заблуждение, че тези методики вече са в сила и се прилагат.

Възразявам срещу предлаганата нова ал. 3 в чл. 528 и по-конкретно срещу нейната т. 3. С предлаганата норма се предвижда с бюджета на Гаранционния фонд да се определя размерът на вноските по чл. 554, т. 1 и по чл. 563, ал. 2, но не и размерът на вноските по чл. 563, ал. 3. И по този начин се създава нормативна празнина, тъй като остава неясно как ще става определянето на вноските за застраховките по раздел І на приложение № 1.

Ето защо предлагам в чл. 528, ал. 3, т. 3 след цифрата „2“ да се добави „и 3“.

Също така предлагам в чл. 528, ал. 4 думите „може да се определи“ да се заменят със „се определя“.

Мотиви: В мотивите към ЗИД на КЗ е посочено, че с нормата на чл. 528, ал. 4 се дава правомощие на Комисията за финансов надзор да определи при необходимост, с наредба, начина за изчисляване на вноските във фондовете, за да се гарантира, в допълнение към бюджетната процедура по чл. 529, че вноските ще бъдат адекватни на задълженията на Гаранционния фонд. Но тази гаранция не трябва да бъде пожелателна, на принципа „след дъжд качулка“, а да действа постоянно. Това е необходимо и за да се спази принципът на правна сигурност, който е общ принцип на правото на Европейския съюз и изисква институциите да зачитат неизменяемостта на приетите от тях актове. Чрез наредбата по чл. 528, ал. 4 ще може трайно да се уреди начинът на изчисляване на вноските, както и кави данни трябва да предоставят застрахователите на Гаранционния фонд, за да може да се извършат съответните изчисления. Нещо, което не може да се постигне, ако се разчита само на бюджетната процедура по чл. 529.

Възразявам срещу предлаганата нова ал. 1 в чл. 525, която предвижда редът и формата, по която застрахователите трябва да представят данните, необходими за изчисляване на вноските във фондовете по чл. 521, да се определят с правилника по чл. 531.

Мотиви: Съгласно чл. 7, ал. 1 ЗНА правилникът по чл. 531 КЗ се явява нормативен акт за организацията и дейността на Гаранционния фонд. А с нормативен акт от този вид не може да се създават правила, които се отнасят за други лица – в случая за застрахователите.

С §123 от ЗИД на КЗ се предлага изменение на досегашната ал. 3 в чл. 528, според което тази норма трябва да стане ал. 4 и с нея да се даде правомощие на КФН да определя с наредба начина за изчисляване на вноските в двата фонда на Гаранционния фонд. Логично би било със същата наредба по чл. 528, ал. 4 да се определят и данните, необходими за изчисляването на тези вноски, които застрахователите трябва да представят на Гаранционния фонд. В противен случай може да се получи разнобой – наредбата на КФН по чл. 528, ал. 4 да изисква използването на едни данни, а в същото време с правилника на ГФ да се изисква от застрахователите да представят съвсем различни данни.

Предложение: В чл. 525, ал. 1 думите „в правилника по чл. 531“ да се заменят със „с наредбата по чл. 528, ал. 4“.

Предлагам в чл. 474, ал. 1 да се създаде второ изречение:

„За покрит риск се считат също:

1. изкълчванията, обтяганията или скъсванията на тъкани, причинени от внезапно напрягане на собствени сили;

2. инфекциите, при които заразната материя е проникнала в организма на пострадалото от злополука лице;

3. телесните увреждания или смъртта, настъпили по време на превоза при спасяване на своя или на чужд живот или на имущество.“

Мотиви: Въпросната норма се съдържа в чл. 37, ал. 2 на наредбата по чл. 504, като с нея фактически е направено дописване на закона, което е забранено. С оглед изискването подзаконовият нормативен акт да бъде съобразен със закона, като акт от по-висша степен и като се вземе предвид, че с чл. 504, ал. 1 и 2 КЗ не се дава правомощие на КФН да определя кои събития се считат за покрит риск по задължителната застраховка „Злополука“ на пътниците, редно е нормата по чл. 37, ал. 2 от наредбата по чл. 504 да се пренесе в Кодекса за застраховането.

Предлагам в преходните и заключителните разпоредби да се включи и разпоредба, с която:

1. в чл. 466, ал. 3 думите „Министерството на транспорта, информационните технологии и съобщенията“ да се заменят с „Министерството на транспорта и съобщенията“.

2. в чл. 571, ал. 4 и чл. 578, ал. 2 думите „министъра на транспорта, информационните технологии и съобщенията“ да се заменят с „министъра на транспорта и съобщенията“.

Предлагам в чл. 499, ал. 2 след съюза „и“ да се добави „трябва да“, като разпоредбата добие следния вид:

„(2) Обезщетението по застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите за вреди на имущество (вещи) се определя от застрахователя на виновния водач и трябва да съответства на действителната стойност на причинените вреди.“.

Мотиви: Без тази добавка разпоредбата би се разбирала в смисъл, че каквото и обезщетение да определи застрахователя, то трябва да се приема априори за равно на действителната стойност на причинените вреди, дори и това да не е така.

В мотивите към законопроекта е посочено, че с цел гарантиране правата на ползвателите на застрахователни услуги за пълно и справедливо обезщетение се предлага методиката за уреждане на претенции за неимуществени вреди вследствие телесни увреждания или смърт да се приема от съвета на Гаранционния фонд и да се утвърждава с наредба на КФН. Същият подход се предлага и по отношение на методиката за уреждане на щети, нанесени на моторни превозни средства.

Но няма правен механизъм, който да задължи съветът на ГФ да приеме/актуализира методиките по чл. 535, т. 10 и 11. Като това не може да стане дори и с изрична законова разпоредба, като например §101 от ЗИД на КЗ (ДВ, бр. 101 от 07.12.2018 г., в сила от 07.12.2018 г.). И така, вече 8 (осем) години от влизането в сила на Кодекса за застраховането, не е приета нито една от двете методики по чл. 535. И няма изгледи това положение да се промени в обозримото бъдеще.

А обяснението за това поведение на съвета на ГФ е лесно – просто този орган на ГФ се състои от всички застрахователи, които са задължени да правят вноски към фонда. И е съвсем логично да се очаква, че съвета на ГФ няма да бърза да приема методики, които са в интерес на ползвателите на застрахователни услуги. Това е все едно вълците да определят с какви патрони да стрелят по тях ловците.

Ето защо предлагам правомощията на съвета на Гаранционния фонд по чл. 535, т. 10 и 11 да се прехвърлят на КФН чрез съответно допълнение в чл. 504.

Предлагам чл. 493а да се отмени.

Мотиви:

1. С чл. 493а се променя основният институт на непозволеното увреждане – чл. 45 и сл. ЗЗД, чиито разпоредби касаят гражданската отговорност за вреди на всички субекти и във всички хипотези на нейното възникване. Така от една страна разпоредбата чл. 45, ал. 1 ЗЗД предвижда задължение на делинквента да поправи вредите (neminem laedere), които виновнo е причинил, докато от друга страна разпоредбата по чл. 493а, ал. 1 предвижда в случаите на телесно увреждане на пострадалото лице да се дължи обезщетение само за претърпените от него имуществени и неимуществени вреди; текст, който визира само един вид от възможните увреждания, предвидени в ЗЗД.

От своя страна пък, разпоредбата на чл. 493а, ал. 2 предвижда с наредба на КФН да се утвърди методика за определяне размера на дължимото обезщетение при имуществени и неимуществени вреди, последица от телесно увреждане. И по този начин се допуска явно противоречие с чл. 52 ЗЗД, който представлява фундаментът за определяне на размера на обезщетенията за неимуществени вреди и гласи, че обезщетенията за неимуществени вреди се определят от съда по справедливост. Ето защо българските съдилища категорично отказват да се съобразяват с чл. 493а, ал. 1 и 2, както и да прилагат разпоредбите на §96-97 от ЗИД на КЗ (ДВ, бр. 101 от 07.12.2018 г., в сила от 07.12.2018 г.).

2. В българското право липсва изрична разпоредба, която да определя кръга на материално легитимираните лица да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на близък, поради което този кръг се определя от съдилищата според критериите, възприети от ВС/ВКС, при спазване на установения в чл. 52 ЗЗД принцип. В частност съдилищата прилагат Тълкувателно решение №1 от 21.06.2018 г. по тълк. дело № 1/2016 на ОСГТНК на ВКС и изобщо не се съобразяват с разпоредбите на чл. 493а, ал. 3 и 4.

Член 493а в своята цялост фактически представлява една негодна за прилагане правна норма и като такава следва да бъде отменена.

Възразявам срещу предложението за редакция на ал. 7 и за създаване на ал. 8 в чл. 483, като съответно предлагам да не се създава ал. 8, а ал. 7 да се промени по следния начин:

„(7) Не е задължително сключването на договор за застраховка по чл. 461, т. 1 за:

1. ремаркета от категория О1 (до 750 килограма);

2. самоходната техника с мощност на двигателя до 10 kW;

3. велосипеди с двигател;

4. индивидуални електрически превозни средства;

5. самобалансиращи се превозни средства.“

Мотиви:

1. Формулировката на предлаганото изменение на ал. 7 в чл. 483 е неясна и човек може да си помисли, че с тази норма се въвежда забрана за сключване на задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите за определени видове/категории превозни средства. Но от мотивите към законопроекта (т. 1.1. от тях) е видно, че се цели въвеждане на изключение от задължението за застраховане на определени видове/категории превозни средства, а не изрична забрана за сключване на такава застраховка.

2. Според нормата на чл. 462 застрахователите, които предлагат задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, не могат да откажат сключването на такава застраховка за превозно средство по чл. 483, ал. 7. Съответно нито собствениците и ползвателите на такива превозни средства, нито застрахователите биха имали интерес към някаква друга, доброволна застраховка по смисъла на чл. 483, ал. 8.

3. В частичната предварителна оценка на въздействието, приложена към законопроекта, е отбелязано, че разпоредбата за застраховане на отговорността на членовете на Управителния съвет на Гаранционния фонд е „практически неизпълнима в съществуващите пазарни условия“. Което кара човек да се запита доколко изпълнима ще бъде разпоредбата на предлаганата нова ал. 8 в чл. 483, ако не се намери нито един застраховател, който да предлага доброволна застраховка „Гражданска отговорност“ за превозните средства по чл. 483, ал. 7.

4. В мотивите към законопроекта е посочено, че на собствениците и ползвателите на превозни средства по чл. 483, ал. 7 трябва да се запази правото на защита срещу евентуални регресни претенции. Следователно, ако законодателят не иска тези лица да сключват застраховката по чл. 461, т. 1, той трябва да намери начин да задължи застрахователите да предлагат на тези лица друга, доброволна застраховка, която да осигурява покритие за рисковете по т. 10.1, раздел II, буква „А" от приложение № 1 във връзка с притежаването и използването на превозно средство по чл. 483, ал. 7.

Предлагам с §82 да се направят още няколко изменения и допълнения на чл. 348, а именно:

1. В изречение второ на ал. 1 израза „при сключването“ да се замени с „достатъчно време преди сключването“.

Мотиви:

- Ще се постигне съгласуваност с изискването по чл. 348, ал. 3 застрахователят да предоставя общите условия по застраховката преди сключването на застрахователния договор.

- Ще се постигне обвързаност с частичната предварителна оценка на въздействието, където при разглеждането на проблем 8.13. е посочено, че „Във връзка с осигуряването на по-добра възможност на ползвателите на застрахователни услуги да се запознаят с договорните условия и по аналогия с изискванията за предоставяне на преддоговорната информация, се предлага създаване на задължение общите условия по застраховките да се предоставят на ползвателите на застрахователни услуги „достатъчно време преди“ сключването на застрахователния договор, а не както досега „при“ неговото сключване.“.

2. Да се създаде ал. 6:

„(6) Застрахователите са длъжни да публикуват общите условия за разпространението на определен застрахователен продукт, създаден от тях, на видимо и лесно достъпно място на своята страница в интернет.“

Мотиви:

- Общите условия по различните застраховки не представляват защитена от закона тайна, поради което тяхното публикуване няма да накърни интересите на застрахователите.

- Ще се гарантира, че ползвателите на застрахователни услуги ще имат достъп до съответните общи условия достатъчно време преди сключването на затрахователен договор.

- Ще се улесни работата на различните надзорни органи (КФН, КЗП и други), които са призвани да защитават правата на ползвателите на застрахователни услуги и в частност да следят за неравноправни клаузи в общите условия на застрахователите.

Предлагам в преходните и заключителните разпоредби да се включи изрична регламентация как ще се издават удостоверения за предходни застрахователни събития по чл. 502 в периода от влизането в сила на закона до приемането на съответните промени в наредбата по чл. 504.

Мотиви: Нормата на чл. 502, ал. 5 предвижда редът и начинът за издаването и получаването на удостоверението да бъдат уредени с наредбата по чл. 504. Което означава, че докато тази наредба не бъде актуализирана, Гаранционният фонд няма да може да издава такива удостоверения, а в същото време няма да има правно основание те да се издават от застрахователите по досегашния ред. Съответно лицата, които искат да се сдобият с такова удостоверение, ще бъдат поставени в абсурдната ситуация да няма от кого да поискат издаването му.

Също така предлагам ал. 3 и 4 в чл. 502 да се отменят.

Мотиви: По-логично и много по-удобно (с цел процесуална икономия при евентуална промяна в тези изисквания) е изискванията към формата и съдържанието на удостоверенията за предходни застрахователни събития да бъдат уредени с наредбата по чл. 504.

Освен това към момента очевидно липсва акт за изпълнение на Европейската комисия, приет на основание чл. 16, ал. 6 от Директива 2009/103/ЕО, с който да се регламентира образецът на удостоверенията за предходни застрахователни събития. В противен случай в закона щеше да има директна препратка към него, както е в чл. 325а, ал. 11. И ако нормата на чл. 502, ал. 4 остане, на практика ще се възпрепятства издаването на удостоверенията за предходни застрахователни събития до утвърждаването на образец за тях, което не е ясно кога ще се случи. A по този начин ще се допусне нарушаване на чл. 16, ал. 1 от Директива 2009/103/ЕО относно изискването държавите членки да гарантират възможността за издаване на такива удостоверения „по всяко време“.

Предлагам в чл. 481а, ал. 3 след думата „полица“ да се добави „или застрахователен сертификат“.

Мотиви: Ако застрахователната полица остане като единствен допустим способ за удостоверяване на разширено покритие, валидно и за спортни прояви, ще трябва да се чака евентуална промяна в наредбата по чл. 504, тъй като с нея се определя съдържанието на договора по задължителни застраховки „Гражданска отговорност" на автомобилистите. А дотогава може да се окаже невъзможно организирането и провеждането на спортни прояви и дейности.

В чл. 481а, ал. 2, т. 2 се говори за „алтернативна застраховка“ и за „гаранционна полица“ без да е ясно какво точно означават тези понятия. И предвид това, че става въпрос за две отделни понятия, тоест понятието „гаранционната полица“ не е еквивалентно по смисъл на понятието „алтернативна застраховка“, човек стига до логичното заключение, че „гаранционната полица“ въобще не е застраховка, а нещо друго.

Формулировката на чл. 481а, ал. 2, т. 2 не дава ясна представа дали „алтернативна застраховка“ или „гаранционна полица“ трябва да се сключи за всеки участник, който няма разширено покритие по ал. 1, или общо за всички такива участници. А това е важно да се знае, защото за организаторите на спортни прояви и дейности не е все едно дали ще трябва да сключат една или няколко „алтернативни застраховки“ или „гаранционни полици“. За контролните органи по чл. 481а, ал. 4 също е важно да знаят дали трябва да изискват доказателства за наличие на алтернативна застраховка или гаранционна полица за всеки един участник, който няма разширено покритие, или само за една алтернативна застраховка или гаранционна полица, валидна за всички участници.

В текста на чл. 481а, ал. 2, т. 2 се съдържат думите „и при останалите условия по задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите“, от което следва, че по отношение на алтернативните застраховки и гаранционните полици важат и изискването за издаване на знак по чл. 487, ал. 1, и изискването за териториален обхват по чл. 480, ал. 1 (вместо покритието да е ограничено само до мястото, където ще се проведе спортната проява).

С оглед на гореизложеното очаквам от авторите на законопроекта:

1. да предложат определения за понятията „алтернативна застраховка“ и „гаранционна полица“ по смисъла на чл. 481а, ал. 2, т. 2;

2. да пояснят на кои точно условия по задължителната застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите трябва да отговарят алтернативните застраховки и гаранционните полици. Това може да стане и чрез препратки към съответните норми в КЗ;

3. да пояснят дали алтернативните застраховки и гаранционните полици трябва да се сключват индивидуално за всеки участник, който няма разширено покритие по чл. 481а, ал. 1, или общо за всички такива участници. Например в чл. 481а, ал. 2 т. 2 след думата „покриваща“ може да се добави (вариант 1) „отговорността на участника за“ или (вариант 2) „отговорността на всички участници за“.

Понастоящем чл. 488, ал. 1 изисква сертификат „Зелена карта“ да се издава заедно с полицата по застраховката „Гражданска отговорност" на автомобилистите. Но с §95 от ЗИД на КЗ се предлага това да се промени и този сертификат занапред да се издава „по всяко време на действието на застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите“. А това означава, че ако застраховката влиза в сила известно време след денят, в който е издадена съответната полица, ще се налага ползвателят на застрахователни услуги да посещава отново офис на застрахователя, съответно на застрахователния посредник, за да се сдобие със „Зелена карта“.

Категорично не мога да се съглася с една подобна регулация и затова си позволявам да предложа алинея първа в чл. 488 да стане:

„(1) Сертификат „Зелена карта" се издава при поискване от ползвател на застрахователни услуги, без допълнителна такса или друго плащане от негова страна, заедно с полицата по застраховката „Гражданска отговорност" на автомобилистите или впоследствие, докато се прекрати действието на застраховката.“

С §94 се предлага в чл. 487, ал. 1 да се създаде изречение второ: „Към застрахователната полица се поставя и знак, съдържащ холограма и уникален номер, който се издава от Гаранционния фонд.“.

Предлагам това изречение да стане „Към застрахователната полица застрахователят издава, без да изисква допълнителна такса или друго плащане от ползвателя на застрахователни услуги, и знак на Гаранционния фонд, съдържащ холограма и уникален номер“.

Мотиви:

1. В чл. 487, ал. 2 и 3 е посочено че знакът по ал. 1 се издава от застрахователя. И би било в противоречие с тези норми да се твърди, че този знак се издава от Гаранционния фонд. Още повече, че според чл. 519 функциите на Гаранционния фонд не включват подобна дейност.

2. Законът предвижда наличието на застрахователен договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност" на автомобилистите да може да се удостоверява и със сертификат „Зелена карта“. Като в чл. 488, ал. 1 е посочено, че за издаването на този сертификат не може да се изисква допълнителна такса или друго плащане от страна на ползвателя на застрахователни услуги. Редно е същото да важи и по отношение на издаването на знака по чл. 487, ал. 1.

Предлагам в §87, по отношение на предлаганата нова редакция на чл. 481, да се направят следните промени:

1. Заглавието на чл. 481 да стане „Превозно средство“.

Мотив: Не са посочени аргументи защо понятието „превозно средство“ трябва да бъде употребено в множествено число, при положение че както в директивата, така и понастоящем в кодекса се използва единствено число.

2. Алинея 1 на чл. 481 да бъде формулирана в максимално близка форма до посочената в чл. 1 на Директива (ЕС) 2021/2118, а именно:

„Чл. 481. (1) За целите на задължителното застраховане по тази глава превозно средство е всяко:

1. моторно превозно средство, задвижвано изключително с механична енергия по суша, но не по релси, с:

а) максимална конструктивна скорост над 25 км/ч, или

б) максимално нетно тегло над 25 кг. и максимална конструктивна скорост над 14 км/ч.

2. ремарке по смисъла на Закона за движението по пътищата, предвидено да се използва с превозно средство по т. 1, независимо дали е прикачено или не.“

Мотиви:

1. Ще се постигне максимално точно транспониране на директивата.

2. В Закона за движение по пътищата не се съдържа специално определение за понятието „къмпинг-ремарке“, за разлика от понятията „ремарке“ и „полуремарке“. Къмпинг-ремаркетата са просто вид ремаркета.

3. В Закона за движение по пътищата изрично е посочено (т. 17 на §6 от ДР), че към ремаркетата се приравняват и полуремаркетата, така че няма нужда в Кодекса за застраховането да се прави разграничение между двете понятия, както не се прави и в директивата.

4. Ще се постигне по-добра съгласуваност с чл. 479, в който се говори само за ремаркета, но не и за полуремаркета и къмпинг-ремаркета.

След като застрахователите не са задължени нито да публикуват своите тарифи по задължителната застраховка „Гражданска отговорност" на автомобилиститете, нито да ги представят на КФН за одобрение, буди недоумение каква е целта на нормата по чл. 480, ал. 6, която поставя изискване тези тарифи да съдържат „ясно указване“, че е спазен чл. 480, ал. 2. Кому е нужно това „ясно указване“?!

Ако това „ясно указване“ е за ползвателите на застрахователни услуги, тогава трябва да се въведе нормативно задължение за застрахователите да публикуват своите тарифи.

Ето защо предлагам с §86 да се отмени ал. 6 в чл. 480 или тя да се допълни като след думата „трябва“ се добави „да бъде публикувана на неговата страница в интернет и“.

Според общото правило в чл. 374, ал. 4 размерът на самоучастието „не може да надхвърля 50 на сто от застрахователното обезщетение или фиксирана в договора сума“. От което логично следва, че самоучастие може да се уговаря само като процент от обезщетението или като фиксирана парична сума (например 200 лв.) или като комбинация от двете (например 10 на сто от обезщетението, но не повече от 500 лв.). Но някои застрахователи продават имуществени застраховки, в които самоучастието е определено като процент от застрахователната сума, като твърдят, че този начин на определяне на самоучастието представлява фиксиране на сума в договора. Но това твърдение би било вярно само ако застрахователната сума (лимита на отговорност) не се променя през срока на договора, тоест в договора трябва да се съдържа изрична уговорка, както изисква чл. 407, че при частично погиване на застрахованото имущество застрахователната сума не се намалява с размера на изплатеното обезщетение. А такава уговорка обичайно не се съдържа в общите условия на застрахователите по имуществените застраховки.

Не е ясно и как трябва да се определи размера на самоучастието, когато то е уговорено в процент от застрахователната сума, в случай на надзастраховане по смисъла на чл. 388. Дали като база за изчисляване на размера на самоучастието трябва да служи уговорената при сключването на договора застрахователна сума или сума, съответстваща на действителната/възстановителната стойност на имуществото.

С оглед на гореизложеното предлагам досегашният текст на чл. 375 да стане ал. 1 и да се създаде ал. 2:

„Не се допуска уговаряне на самоучастие като процент от застрахователната сума (лимита на отговорност) или под каквато и да е друга форма, различна от посочените в чл. 374, ал. 4.“

Алтернативно, ако е допустимо уговаряне на самоучастие като процент от застрахователната сума (лимита на отговорност), да се направи съответно допълнение в чл. 374, ал. 4, за да може законът да се тълкува и прилага ясно и непротиворечиво. Например след думата "обезщетение" да се постави запетая и след нея да се добави "едно на сто от застрахователната сума".

В изречение първо на чл. 374, ал. 4 се съдържа общо правило за допустимия размер на самоучастието, според което този размер не може да надхвърля 50 на сто от застрахователното обезщетение или фиксирана в застрахователния договор сума. А с изречение второ на същата алинея е въведено специално правило (като отклонение от общото), с което самоучастието при задължителни застраховки „Гражданска отговорност“ е ограничено до не повече от 10 на сто от застрахователното обезщетение. Но това специално правило не указва ясно дали по задължителните застраховки „Гражданска отговорност“ е допустимо или не да се уговаря самоучастие под формата на фиксирана в договора сума. И съответно някои застрахователи, позовавайки се на общото правило за размера на самоучастието, си позволяват да предлагат задължителни застраховки „Гражданска отговорност“ със самоучастие, определено като фиксирана парична сума, като по този начин заобикалят ограничението самоучастието да не надхвърля 10 на сто от обезщетението.

Ето защо, за да се внесе яснота относно допустимия максимален размер на самоучастието по задължителни застраховки „Гражданска отговорност“, предлагам в края на второто изречение в чл. 374, ал. 4 да се сложи запетая и след нея да се добави „като не може да се уговаря самоучастие във вид на фиксирана в договора сума“.

Алтернативно, ако по задължителните застраховки „Гражданска отговорност“, при които самоучастието е допустимо, неговия размер може да бъде уговорен и като фиксирана в договора сума, предлагам да се въведе ограничение за максималния допустим размер на тази сума, както това е направено по отношение на самоучастието, което се договаря като процент от обезщетението. Например в края на второто изречение в чл. 374, ал. 4 да се добави „или левовата равностойност на 500 евро, когато самоучастието е уговорено във вид на фиксирана в договора сума“.

По силата на чл. 320, ал. 2 и на чл. 321б, ал. 3 застрахователните агенти и посредниците, предлагащи застрахователни продукти като допълнителна дейност, имат задължение да поставят копие на удостоверението за легитимация във всяко помещение, в което те извършват своята дейност. Но не е отчетено, че посредническата дейност може да се извършва и по интернет. Съответно има необходимост да се гарантира по нормативен път правото на ползвателите на застрахователни услуги да се запознаят с информацията, която се съдържа в удостоверението за легитимация, и когато ползват посреднически услуги по интернет.

Ето защо предлагам чл. 320, ал. 2 да се допълни като в края се постави запетая и след нея се добави „а когато предлага застраховки по интернет – да постави копие на удостоверението на видимо и лесно достъпно място на съответната страница в интернет или електронен магазин (онлайн платформа)“.

С §85 се предлага създаване на ал. 3 към чл. 479, която да се състои от букви, вместо от точки, както предвижда чл. 26, ал. 2 от УКАЗ № 883 от 24.04.1974 г. за прилагане на Закона за нормативните актове. Моля тази неточност да се коригира и алинея 3 на чл. 479 да се приведе в съответствие с изискванията за строеж на нормативните актове.

Освен това предлагам в буква „б“ (би трябвало да стане т. 2) на чл. 479, ал. 3 да се заличат думите „когато не е могъл да установи застрахователя на теглещото моторно превозно средство“ и запетаята пред тях.

Мотиви: В края на буква „а“ (би трябвало да стане т. 1) на същата алинея е поставен съюзът „или“, което ясно и недвусмислено показва, че буква „б“ (т. 2) се явява алтернатива на буква „а“ (т. 1) и се прилага само когато застрахователят на теглещото моторно превозно средство не е бил установен от застрахователя на ремаркето. И съответно няма нужда това да се споменава изрично в буква „б“ (т. 2) и по този начин да се утежнява ненужно текста.

Също така предлагам в чл. 479, ал. 1 думата „моторно“ да се заличи.

Мотиви: Едно МПС може да тегли и повече от едно ремарке, като в този случай само първото ремарке е свързано директно с моторното превозно средство. Което повдига въпросът дали за всяко друго ремарке след първото е приложима нормата на чл. 479, ал. 1. А чрез предлаганото изменение ще се избегне разнопосочно тълкуване на тази норма.

Предлагам в чл. 344а, ал. 4 да се заличи второто изречение.

Мотиви: От граматическото тълкуване на изречение второ в чл. 344а, ал. 3 следва извод, че застрахователите и застрахователните посредници са длъжни да предоставят сертификат „Зелена карта”, когато е бил поискан от застраховащия, както и знак по чл. 487, ал. 1, само при сключване на застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите от разстояние по реда на чл. 344а, ал. 2 или 3. Но не и в останалите случаи – например при сключване на застраховката в офис. И съответно излиза, че нормите по чл. 487, ал. 2 и 3 и по чл. 488 също трябва да намират приложение само при сключване на застраховката от разстояние. А едва ли това е целта на законодателното предложение.

Когато застрахователният договор се сключва на хартиен носител или под формата на електронен документ, застраховащият има възможност да го прочете в цялост преди да реши дали да го приеме и подпише. Но не така стоят нещата при сключване на застрахователен договор по интернет. В тези случаи, поне според установената практика в Република България, застраховащият получава договора след като вече е заплатил премията или първата вноска от нея. И по този начин често пъти се оказва прецакан, тъй като в договора застрахователят е включил клаузи и уговорки, с които застраховащият не е имал възможност да се запознае предварително (т. нар. „скрити условия“), включително и неравноправни клаузи по смисъла на ЗЗП, замаскирани като „индивидуално уговорени в договора“. И след това застраховащият започва едно ходене по мъките в опит да се откаже от договора и да си получи обратно платеното на застрахователя.

За да се сложи край на тази порочна практика и да се осигури допълнителна защита за ползвателите на застрахователни услуги, предлагам в чл. 344а, ал. 3 накрая се добави „преди последният да е извършил плащане на цялата премия или на първата вноска при разсрочено плащане на премията“.

С предлаганото допълнение няма да се навреди на интересите на застрахователите, тъй като по правило те не осигуряват покритие по застраховката, докато не получат съответното плащане от застраховащия.

Предлагам в т. 2 на чл. 331 след думите „цялата информация“ да се добави „за предлаганите застрахователни продукти и услуги“.

Мотиви: Има нужда да се уточни, че изискването за използване на български език се отнася само за информацията, касаеща предлаганите застрахователни продукти и услуги, а не за цялата информация, която може да се показва на интернет страницата или онлайн платформата (електронния магазин). Например на много страници в интернет се съдържат общоизвестни изрази на чужд език като App Store, Google Play, copyright и други. И не бива да се очаква, че тези изрази ще бъдат преведени на български език само защото КЗ изисква това.

Също така предлагам в т. 3 на чл. 331 след думата „страницата“ да се постави запетая и да се добави „съответно в онлайн платформата“ (препоръчвам вместо „онлайн платформа“ да се използва изразът „електронен магазин“).

Мотиви: С предлаганото допълнение ще се постигне уеднаквяване на изискванията към потребителската информация независимо от използвания способ за предлагане на застраховки по интернет.

Освен това предлагам в т. 4 на чл. 331 след думите „договора“ да се сложи запетая и след нея да се добави „включително с приложимите по договора общи и/или специални условия и клаузи“.

Мотиви: Чрез предлаганото допълнение ще се въведе изискване застрахователите и застрахователните посредници да осигурят свободен достъп до общите и специалните условия и клаузи, приложими по различните застраховки, които предлагат, и по този начин ползвателите на застрахователни услуги ще могат да се запознаят с тях достатъчно време преди да им бъде предложено сключване на договор.

Предлагам в чл. 331 и навсякъде другаде в нормативния акт да се използва изразът „електронен магазин“ вместо „онлайн платформа“. А също така в ДР на КЗ да се създаде нова т. 32а, която да гласи следното:

„32а. „Електронен магазин“ е понятие по смисъла на §1, т. 87 от допълнителните разпоредби на Закона за данък върху добавената стойност.

Мотиви: Изразът „онлайн платформа“ няма еднозначен смисъл и често се употребява и по адрес на софтуер, предназначен за обучение, разпространение на информация или други нетърговски цели. В същото време изразът „електронен магазин“ е с утвърдено правно значение и употребата му ясно указва, че става въпрос за софтуер за извършване на продажба на стоки/услуги, достъпът до който се осъществява през интернет при използване на уеб-браузер или мобилно приложение.

Алтернативно, ако мотивите ми не бъдат споделени, предлагам в ДР на КЗ да се даде определение за „онлайн платформа“, за да може да се прави ясно разграничение в смислово отношение между този израз и изразът „електронен магазин“. По този начин ще може лесно да се прецени дали един „електронен магазин“ се явява „онлайн платформа“ по смисъла на КЗ или не.

Предлагам в чл. 390, ал. 2, т. 2 думите „експертна оценка“ да се заменят с „методиката по чл. 535, т. 10“.

Мотиви: Със ЗИД на КЗ се предлага създаване на ал. 3 в чл. 499, с която да се задължат застрахователите по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите да определят вредите на моторни превозни средства съгласно методиката по чл. 535, т. 10. С оглед осигуряване на равно третиране на ползвателите на застрахователни услуги, редно е тази методика да се прилага и по отношение на доброволните застраховки на моторни превозни средства, когато трябва да се определи дали една щета е тотална или не.

Предлагам с §78 на ЗИД на КЗ да се допълни и ал. 5 на чл. 344, като:

1. след думата „сключването“ се добави „и изпълнението“;

2. в края се постави запетая и след нея се добави „до изтичане на давностните срокове за предявяване на претенция по договора“.

Мотиви: Разпоредбата на чл. 344, ал. 5 в настоящия й вид създава впечатление, че застрахователят е длъжен да съхранява документите, които е получил от застраховащия във връзка със сключването на застрахователния договор, едва ли не завинаги (безсрочно). В същото време със ЗИД на КЗ се предлага регламентиране на този срок, както и въвеждане на задължение за застрахователя да съхранява документи, получени от застраховащия и във връзка с изпълнението на застрахователния договор (например информация, необходима за определяне на дължимата застрахователна премия). Съответно възниква необходимост от допълнение на чл. 344, ал. 5, за да се постигне съгласуваност с другите разпоредби на нормативния акт.

По отношение на §74 предлагам следното:

1. Нормата, която се предлага да бъде включена в кодекса чрез създаване на чл. 330а, да бъде добавена на по-предно място в нормативния акт под формата на нов чл. 328а.

Мотиви: Разпоредбата за предоставяне на информацията за гарантиране на застрахователни вземания систематично трябва да предхожда чл. 329, с който се регламентират изключенията от задължението за предоставяне на информация, и чл. 330, с който се регламентират способите за предоставяне на информация на ползвателите на застрахователни услуги.

2. В ал. 3 на чл. 328а (330а) преди думата „информацията“ да се добави „включително такъв по чл. 295, ал. 1“ и след това да се постави запетая.

Мотиви: Тъй като по силата на чл. 295, ал. 1 част трета от кодекса се прилага избирателно (селективно) за посредниците, предлагащи застрахователни продукти като допълнителна дейност, с оглед защита на интересите на ползвателите на застрахователни услуги е необходимо на този вид застрахователни посредници също да се вмени задължение да предоставят информацията за гарантиране на застрахователни вземания.

3. В чл. 330, ал. 1 „328“ да се замени с „328а“.

Мотиви: По този начин ще се гарантира, че предоставянето на информацията за гарантиране на застрахователни вземания също ще бъде безплатно за ползвателите на застрахователни услуги.

В чл. 320, ал. 1, т. 3 от КЗ е посочено, че удостоверението за легитимация, което застрахователите издават на застрахователните агенти и на посредиците по чл. 295, ал. 1, трябва да съдържа данни за класовете застраховки, които агентът/посредникът може да предлага, и максималния размер на застрахователната сума, до която може да сключва такива застраховки. Но липсва яснота как следва да се разбират думите „до която може да сключва такива застраховки“ – според едно тълкуване по този начин се определя до каква застрахователна сума посредникът има право да сключва такива застраховки самостоятелно, без да иска одобрението на застрахователя, докато според друго тълкуване застрахователният агент изобщо няма право да посредничи за сключването на такива застраховки (за по-висока застрахователна сума). С оглед на това, че тези данни (за максималната застрахователна сума) трябва да фигурират в удостоверението за легитимация, допускам че целта е ползвателите на застрахователни услуги да бъдат информирани в кои случаи (за какви класове застраховки и за какви по размер застрахователни суми) могат да ползват услугите на агента/посредника и в кои случаи следва да търсят контакт директно със застрахователя. Съответно по-логично изглежда да е вярно второто тълкуване и застрахователните агенти и посредниците по чл. 295, ал. 1 изобщо да нямат право да посредничат по договори за застраховки за по-големи застрахователни суми, от посочените в техните удостоверения за легитимация.

С оглед на гореизложеното, за да се избегне двусмислено тълкуване и прилагане на нормативния акт, предлагам в ЗИД на КЗ да се включи предложение за създаване в чл. 313, ал. 1 на второ изречение, което да гласи следното:

„Застрахователният агент има право да посредничи, съответно да получава възнаграждение, само по договори за застраховка, по които застрахователната сума е равна или по-малка от максималния размер, до който агентът може да сключва такива застраховки съгласно издаденото му удостоверение за легитимация по чл. 320.“

Ако предложението ми не се приеме, алтернативно предлагам чрез законопроекта да се добави изрична норма в КЗ, която да указва как трябва да действа застрахователния агент, ако ползвател на застрахователни услуги поиска чрез него да сключи договор за застраховка за по-висока застрахователна сума от тази, до която агентът има право да сключва такива застраховки.

В мотивите към законопроекта не са изложени аргументи защо се предлага увеличаване на срока за отговор на жалбите по чл. 108, ал. 6. Тези жалби се отнасят само до размера на определеното обезщетение и за да отговори на една такава жалба, застрахователят няма нужда да събира нови доказателства по застрахователната претенция, а е достатъчно само да изложи какви са съображенията му да плати по-малко, отколкото е очаквал ползвателят на застрахователни услуги. А тези съображения застрахователят трябва да е изяснил и взел предвид в самия процес по разглеждане на претенцията и определяне на размера на обезщетението. Ако бъде увеличен срокът за отговор на тези жалби до един месец, ще се даде възможност на застрахователите да бавят плащането на обезщетения – например ако трябва да платят 500 лв., те спокойно могат да платят само 100 лв. и да чакат да получат жалба от застрахования, за да платят един месец по-късно останалата част от обезщетението. И по този начин, необосновано, ще бъдат засегнати правата и интересите на ползвателите на застрахователни услуги и в частност правото им да получат в разумен срок справедливо обезщетение.

По тези съображения предлагам срокът по чл. 108, ал. 6 да остане непроменен, за да се запази достигнатото ниво на защита на правата и интересите на ползвателите на застрахователни услуги, които са по-слабата страна в застрахователното правоотношение, и за да има стимул за застрахователите да използват повече възможността за възстановяване на вредите в натура, която им дава чл. 108, ал. 7.

В случай че мотивите ми за запазване на срока по чл. 108, ал. 6 не бъдат споделени, предлагам този срок да бъде увеличен на не повече от 15 работни дни, защото няма основание да се смята, че за изготвянето на отговор на жалба относно размера на обезщетението застрахователите се нуждаят от повече време, отколкото е предвидено в чл. 108, ал. 1 за определяне на самото обезщетение.

Предлагам с §59 да се направят и други изменения и допълнения в чл. 295, ал. 2, както следва:

1. В т. 2:

а) в буква „а“ в началото да се добави „за“;

Мотиви: Така ще се постигне смислова съгласуваност на нормата.

б) буква „б“ да се промени на:

„за спазване на изискването по чл. 325а, ал. 2“

Мотиви: Така ще се гарантира, че посредникът не просто взима предвид/информира се за изискванията и потребностите на ползвателя на застрахователни услуги, но и че предложението за сключване на застрахователен договор съответства на тези изисквания и потребности.

2. В т. 3 да се заличат думите „и доколкото е приложимо към дадената застраховка, с оглед на нейния клас“, заедно със запетаята след тях.

Мотиви: Да се избегне тълкуване на тази разпоредба в смисъл, че се допуска посредикът по своя преценка да решава дали да предостави на ползвателя на застрахователни услуги информационния документ за застрахователния продукт. По този начин ще се избегне и възможността застрахователят да заобиколи (като използва услугите на посредник по чл. 295, ал. 1) задължението си по чл. 325а, ал. 7 да предостави на потребителите информационния документ за застрахователния продукт.

Чрез предлаганата промяна ще се постигне и съгласуваност с разпоредбата на чл. 325а, ал. 9, която изисква при предоставянето на информацията по чл. 326, което е задължително и за посредниците по чл. 295, ал. 1, да се предоставя и информационния документ за застрахователния продукт, без да се прави преценка дали това е приложимо или не.

От мотивите към законопроекта е видно, че се цели създаване на правна възможност единствено за застрахователите да правят и съхраняват копие на свидетелството за управление на моторно превозно средство на водач, който е участвал в ПТП. Но с нормата на предлаганата нова ал. 6 в чл. 106 ще се създаде такава правна възможност и за застрахователните посредници. Като при това не се прави разграничение между различните видове застрахователни посредници и по този начин от разпоредбата ще могат да се ползват и посредниците, различни от застрахователни брокери. А в Кодекса за застраховането липсва разпоредба, аналогична по смисъл на тази по чл. 301, ал. 6, която да дава право и на други застрахователни посредници, освен на брокерите, да приемат документи по застрахователна претенция.

Ето защо, възразявам срещу формулировката на предлаганата нова ал. 6 на чл. 106, и предлагам тя да се редактира като думите „съответно застрахователният посредник“ се заличат заедно със запетаята пред тях или, алтернативно, думата „посредник“ се замени с „брокер, действащ в съответствие с чл. 301, ал. 6“.

Също така изразявам своето несъгласие и с предлаганата нова ал. 7 на чл. 106 по следните съображения:

1. Нормата касае „всички документи, свързани със сключването и изпълнението на застрахователни и презастрахователни договори“, от което се разбира, че тя се отнася и до други документи, а не само до такива, свързани с конкретна застрахователна претенция. Което от своя страна означава, че систематичното място на тази норма не е в Раздел VII, с който се определят правилата за организиране на дейността по уреждане на застрахователни претенции, но не и правилата за събиране и съхранение (архивиране) на всякакви документи във връзка със сключването и изпълнението на застрахователни и презастрахователни договори.

2. От обхвата на нормата незнайно защо са изключени застрахователните посредници, които също събират и съхраняват документи по сключваните с тяхно посредничество застрахователни и презастрахователни договори. Което освен, че води до неравнопоставеност между застрахователи/презастрахователи и посредници, засяга необосновано законните права и интереси на лицата, чиито данни се съдържат в тези документи.

Воден от горните съображения предлагам следното:

- нормата на предлаганата нова ал. 7 в чл. 106 да се премести на друго място в нормативния акт, например като нов член 354а в Раздел I на глава тридесет и шеста с примерно заглавие „Срок за съхранение на документите по застрахователния договор“;

- в обхвата на нормата да бъдат включени и застрахователните посредници.

С нормата на ал. 2 в чл. 389 е дадена възможност, чрез уговорка между страните по застрахователния договор, да се дерогира общото правило, въведено с ал. 1 на същия член, според което при подзастраховане „застрахователят обезщетява пълния размер на вредата до размера на застрахователната сума“. Но много застрахователи включват такава уговорка в общите си условия, а не я договарят индивидуално със застраховащия, което по същество представлява нелоялна практика по смисъла на чл. 68г, ал. 1 и 4 от ЗЗП, тъй като:

1. противоречи на изискването за добросъвестност и професионална компетентност;

2. застраховащият се въвежда в заблуждение, че при настъпване на застрахователно събитие, дори и да има подзастраховане, застрахователят ще плати обезщетение в пълен размер до изчерпване на застрахователната сума.

Смятам, че подобна уговорка в общите условия представлява и неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, ал. 1 и 2 от ЗЗП, тъй като е уговорка във вреда на потребителя (води до непълно обезщетяване на претърпените вреди) и не му позволява да прецени икономическите последици от сключването на застрахователния договор.

Също така, обективно погледнато, за да имат интерес и двете страни (застраховател и застраховащ) такава уговорка да бъде включена в условията на застрахователния договор, те трябва още при сключването на договора да са наясно, че е налице подзастраховане.

Ето защо, по изложените по-горе съображения, си позволявам да предложа чрез ЗИД на КЗ да се направи допълнение в чл. 389, ал. 2 чрез създаване на второ изречение, което да гласи следното:

„За да е валидна уговорката за пропорционално обезщетяване, в застрахователния договор трябва ясно и недвусмислено да бъде посочено какво е съотношението между застрахователната сума и действителната, съответно възстановителната, стойност при сключването му.“

Предлаганата нова норма ще задължи застрахователите да действат по-добросъвестно и ще осигури по-добра защита за интересите на ползвателите на застрахователни услуги. 

В частичната предварителна оценка на въздействието, при разглеждането на Вариант 2 по проблем 8.13., е отбелязано, че се предвижда създаване на условия за дигитализиране на обмена на информация в рамките на застрахователното правоотношение и по отношение на различни документи – застрахователен сертификат, копия от застрахователния договор и условията по него. Но в самия законопроект не се съдържат конкретни предложения за изменение и/или допълнение на Кодекса за застраховането в тази насока. Най-малкото липсва предложение за създаване на правно основание застрахователния сертификат да може да се издава и като електронен документ, както това е уредено по отношение на застрахователния договор.

Ето защо си позволявам да предложа в ЗИД на КЗ да се включи допълнение на чл. 344, като в ал. 3 от него се създаде четвърто изречение, което да гласи следното:

„Застрахователният сертификат може да бъде издаден и като електронен документ, подписан с квалифициран електронен подпис от застрахователя.“

В частичната предварителна оценка на въздействието като проблем 8.8. е разгледана липсата на законово основание за предявяване на застрахователни претенции по електронен път, като е посочено, че това изисква посещение на офис на застраховател или на застрахователен посредник, което е свързано с изразходване на време и ресурси както от страна на потребителите на застрахователни услуги така и за самите застрахователи.

И тъй като същият проблем го има и по отношение на жалбите, предлагам да се регламентира правото на ползвателите на застрахователни услуги да подават жалби към застрахователите и застрахователните брокери в електронен вид, каквато възможност от доста време насам предоставя КФН. За целта в ЗИД може да се включи разпоредба за допълнение на чл. 290 в следния примерен вид:

„В чл. 290, ал. 2 в края на първото изречение се поставя запетая и след нея се добавя „и задължително обявява и адрес на електронна поща за получаването им, като не се изисква подписването им с електронен подпис“.

Предлагам с §80 да се направи и допълнение в т. 7 от ал. 1 на чл. 345, където в края да се постави запетая и след нея да се добави „а също така и размера на посредническото възнаграждение, включено в премията, ако договорът е сключен чрез посредник“.

Мотиви: Чрез предлаганото допълнение ще се гарантира, че застрахователните посредници изпълняват задължението си по чл. 325, ал. 2, т. 5 и ще се осигури по-добра защита за интересите на ползвателите на застрахователни услуги. По този начин ще се улесни и упражняването на надзор от страна на КФН, а дейността на застрахователните посредници ще стане по-прозрачна.

Предлагам в ЗИД на КЗ да се включи разпоредба за изменение на чл. 476, в който думите „50 000 лв.“ да се заменят с „левовата равностойност на 30 000 евро“.

Мотиви:

1. Да се адаптира нормативният акт във връзка с предстоящото въвеждане на еврото в Република България.

2. Да се осигури по-адекватно застрахователно покритие за пътниците с оглед на настъпилите изменения в икономическата среда в периода 2015 – 2023 г.

С цел адаптация на кодекса (КЗ) във връзка с предстоящото въвеждане на еврото в Република България, предлагам в ЗИД на КЗ да се включи разпоредба за изменение на ал. 3 в чл. 468, където думите „500 000 лв.“ да се заменят с „левовата равностойност на 250 000 евро“, а думите „2 000 000 лв.“ да се заменят с „левовата равностойност на 1 000 000 евро“.

С §170 от ЗИД на КЗ се предлага в §1 от допълнителните разпоредби на кодекса да се създаде нова т. 33в „Самоходна машина“.

Но не става ясно защо въобще трябва да се прави това допълнение, след като въпросният израз (самоходна машина) не се употребява нито в ЗИД на КЗ, нито в действащата редакция на КЗ.

Ето защо предлагам да не се дава определение на понятието "самоходна машина".

Ето и другите промени, които предлагам да се направят в чл. 22. 

• Алинея 3 да се промени на:

„(3) Минималната годишна застрахователна сума, за която синдикът сключва договор за застраховка, е в размер на 1 200 000 лв.“

Мотиви: Потенциалният размер на вредите, които могат да се причинят от действие или бездействие на синдика, може да надхвърли размера на застрахователните суми, определени в действащата Наредба № 3 от 2005 г. Налице е необходимост от установяване на минимална годишна застрахователна сума, която да съответства на стойността на потенциалните вреди, за да бъде осигурено адекватно обезщетение на претърпелите вреди граждани и юридически лица. (Същите аргументи са изложени и в доклада от 2019 г. към проекта на Наредба за изменение и допълнение на Наредба № 2 от 2006 г., за да се мотивира определянето на по-висок размер на минималната застрахователна сума за ЧСИ.)

• В ал. 4 след думите „доброволна застраховка“ да се добави „за по-висока застрахователна сума от тази по ал. 3“.

Мотиви: В настоящия вариант нормата на чл. 22, ал. 4 е неясна и може да се тълкува като възможност синдикът да сключи застраховка и за по-ниска застрахователна сума от минималния задължителен размер. А чрез предлаганото допълнение ще се поясни, че доброволната застраховка по чл. 22, ал. 4 трябва да осигурява покритие, равно най-малко на изискуемото по закон.

• В ал. 5 след думите „съда по несъстоятелността“ да се добави „и в Инспектората на министъра на правосъдието по Закона за съдебната власт“.

Мотиви: По този начин ще се засили контролната дейност върху синдиците от страна на министъра на правосъдието.

Отговорността на синдика по чл. 663, ал. 3 и 4 от ТЗ е вид деликтна отговорност, сходна на тази на ЧСИ, уредена в чл. 74 от ЗЧСИ. И е логично изискванията към застраховането на синдиците да бъдат като тези към застраховането на ЧСИ, които се съдържат в Наредба №2 от 2006 г. (обн. ДВ. бр. 16 от 21 Февруари 2006 г., изм. ДВ. бр.51 от 28 Юни 2019 г.).

Ето защо предлагам в чл. 22 на Наредба №3 от 2005 г. да се направят следните изменения и допълнения:

1. В ал. 1 да се създаде второ изречение:

„Застраховката се сключва за срок от най-малко три застрахователни периода, като всеки един от тях е една година.“

Мотиви: Член 663а, ал. 1 от ТЗ изисква синдикът да се застрахова за цялото време, през което е назначен за синдик по конкретно производство. А това означава, че не следва да се допуска застраховане за срок, който е по-кратък от обичайния за приключването на едно производство. И тъй като производствата по несъстоятелност обичайно протичат между 2 и 3 години, сключването на договор за застраховка за срок от 3 едногодишни застрахователни периода би било в пълно съответствие с целите на чл. 663а, ал. 1 от ТЗ. От това ще има и допълнителни ползи, тъй като ще се намали:

- административната тежест за синдика: няма да му се налага периодично да търси застраховател, който да го застрахова, а след това да представя заверено копие от новата застраховка в съда по несъстоятелността, както изисква ал. 5.

- рискът от прекъсване между периодите на застрахователно покритие, което е възможно да се получи при подновяване на застраховката, ако срокът на новата полица не се припокрива с този на предходната.

Предлагам със ЗИД на ЗАП в Раздел IV на Глава пета да се създаде нов чл. 72а, с който да се въведе ограничение за отговорността на превозвача в случай на забава при доставянето. Предлагам нормата на чл. 72а да съответства на чл. 23, т. 6 от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки (CMR), обнародвана с ДВ., бр. 10 от 31.01.2023 г.:

„ Чл. 72а. В случай на забава при доставянето, ако правоимащият докаже, че от това е възникнала щета, превозвачът е длъжен да заплати обезщетение в размер на тази щета, но не повече от цената на превоза.“

Мотиви: След обнародването на Конвенцията CMR, на основание чл. 5, ал. 4 от КРБ, тя вече е част от вътрешното право на страната. И с чл. 23, т. 6 от нея се регламентира горна граница на отговорността на превозвача при щета вследствие на забава при доставянето. Но това ограничение е валидно само при международен превоз. А за вътрешните превози подобно ограничение на отговорността липсва, защото в ЗАП няма съответна разпоредба. И по този начин превозвачите са изложени на риск при вътрешни превози, в случай на забава при доставянето, да носят неограничена отговорност.

Предлагам в т. 4, буква „б“ от §1 на ДР на ЗАП след думата „средства“ също да се добави „с българска регистрация“.

Мотиви: Без тази добавка ще се разбира, че само превозите на товари за собствена сметка трябва да се извършват с превозни средства с българска регистрация, докато превозите на пътници за собствена сметка могат да се извършват и с превозни средства с чужда регистрация.

Предлагам в т. 2 на новата ал. 7 в чл. 7а да се уточни, че броят на наетите МПС е „до 25 %“, защото в противен случай разпоредбата ще има смисъл, че броят на наетите МПС трябва винаги да е точно 25 % (нито повече, нито по-малко) от всички МПС с българска регистрация, които са на разположение на превозвача.

Също така предлагам в чл. 7а, ал. 7 да се добави т. 3:

„3. срокът на договора за наем не превишава периодът на използване по т. 1“.

Мотиви: В съображение 8 от Директива (ЕС) 2022/738 е посочено, че за да се „подобри прилагането от всяка държава членка на ограниченията върху използването от предприятия, установени на нейна територия, на наети превозни средства, които са регистрирани или пуснати в движение в съответствие с правото на друга държава членка, държавата членка по местоустановяване следва да може да изисква продължителността на договора за наем да не превишава разрешения срок за използване на съответното превозно средство.“ . И след като Република България е решила да приложи възможно най-строгите ограничения, то е целесъобразно в чл. 7а, ал. 7 да се включи и условие за срока на договора за наем.

В противен случай, ако няма изискване за срок на договора за наем, ще трябва да се предвиди механизъм как ще се определя/декларира периодът на използване на превозното средство. А също така ще трябва да се даде и определение какво означава „период на използване“ – дали това е времето, в което превозното средство извършва превоз на товар (тоест движение в натоварено състояние), или е времето, в което превозното средство е наето, без значение дали е в движение или не, или нещо друго.

С поставянето на условие за срока на договора за наем ще се създаде и правно основание валидността на заверените копия на лиценза на Общността, издадени в съответствие с Регламент (ЕО) № 1072/2009, да бъде ограничена до срока, съответстващ на продължителността на договора за наем.

Предлагам наредбата да влезе в сила един месец след обнародването й в Държавен вестник, с изключение на разпоредбите относно създаването и поддържането на ЕИС.

Така ще се даде време на адресатите на наредбата, включително на застрахователите, които ще предлагат застраховките по чл. 16, да се запознаят с окончателните текстове, за да могат да съобрaзят своята дейност с тях.

Подкрепям предложението на АБЗ да бъде заличена ал. 2 на чл. 20, тъй като този текст е несъществен (не носи никаква полза) и само заема място в наредбата.

От друга страна не споделям изразеното от АБЗ становище, че „определянето на минимални застрахователни премии в нормативен акт не е допустимо и това пряко ще противоречи на Кодекса за застраховането (КЗ), както и на основните принципи на застрахователната дейност въобще.”

В КЗ няма въведена изрична забрана застрахователните премии да се определят с нормативен акт. Нещо повече, в чл. 490, ал. 5 от КЗ е предвидено задължение за застрахователите да коригират премиите по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите по ред и условия, определени в нормативен акт (наредба). Отделен въпрос е че това не се прави, тъй като липсва съответния нормативен акт. Освен това определянето в нормативен акт на минимален размер на премията:

- по никакъв начин не засяга правото на отделните застрахователи да определят премия в по-висок размер на база на извършената от тях оценка на риска;

- гарантира, че няма да има застрахователи, които предлагат застраховка на дъмпингови цени;

- не е прецедент за действащото българско право - за справка наредбата за условията и реда за задължително застраховане в проектирането и строителството, от която видимо е заимстван текстът на чл. 20.

Не на последно място трябва да се изтъкне и това, че чл. 47в, ал. 6 ЗУЕС изисква с наредбата да се определят и минималните премии по застраховката.

По отношение на размера на минималната премия държа да отбележа, че в текста на  ал. 1 на чл. 20 се съдържа вътрешно противоречие – от една страна минималната премия по отделна полица трябва да бъде 1 на хиляда от минималната сума по чл. 19 (тоест 150 лв.), а от друга страна не може да е по-малка от 50 лв. Което неминуемо ще наложи тълкуването на тази разпоредба по правилата на чл. 46, ал. 1 от ЗНА, като най-вероятно ще се стигне до заключението, че минималната премия не може да бъде по-малка от 50 лв. И ми се струва, че ще бъде много по-лесно разбираемо за всички, ако в наредбата просто се посочи, че минималната премия за един застрахователен период по смисъла на чл. 352 от КЗ е 50 лв. 

С оглед на гореизложеното предлагам чл. 20 да придобие следния вид:

„Чл. 20. Минималният размер на застрахователната премия по застраховките по чл. 16 за един застрахователен период по смисъла на чл. 352 от Кодекса за застраховането е 50 лв.”

В мотивите към наредбата не е обяснено как е определено каква да бъде минималната застрахователна сума. А при един пожар, възникнал по вина на професионалния управител, може да изгори цялата етажна собственост. И като се има предвид колко струва на днешно време едно жилище, сумата от 150 000 лв. може да не стигне за пълно обезщетяване на вредите. А ако в покритието се включи и отговорност за неимуществени вреди, както би трябвало да бъде, тази сума (150 000 лв.) може да се окаже крайно недостатъчна за удовлетворяване на претенциите на увредените лица.

Освен това минималната застрахователна сума не е съобразена по никакъв начин с обема на дейността на професионалния управител. А не е без значение дали един професионален управител има договори с 20 сгради/отделни входове или само с една сграда/отделен вход. По-удачно е да се определи минимална застрахователна сума за всяка сграда/отделен вход, с които професионалният управител-търговец има сключен договор.

Относно становището на АБЗ да се регламентират два лимита на отговорност (лимит за едно събитие и агрегатен лимит), смятам, че при определяне на минимална застрахователна сума за всяка сграда или отделен вход няма да има нужда от подобно деление. Но дори и да се приеме предложението на АБЗ, би следвало минималният лимит за едно събитие да бъде поне 200 000 лв., за да се осигури надлежно покритие както за имуществени, така и за неимуществени вреди.

С оглед на гореизложеното предлагам чл. 19 да се измени по следния начин:

„Чл. 19. Минималната застрахователна сума за професионален управител-търговец, вписан в регистъра по чл. 2, ал. 1, т. 1, е 200 000 лева за всяка сграда или отделен вход в режим на етажна собственост, с които той има сключен договор съгласно чл. 19, ал. 8 от Закона за управление на етажната собственост.”

Възразявам срещу предлаганото минимално покритие по застраховката на професионалния управител, предвидено с чл. 17 от наредбата, защото по този начин от обхвата на застрахователна защита фактически ще бъдат изключени множество вредоносни действия и/или бездействия на лицата, които упражняват дейност като професионален управител. Така например от покритието са изключени:

- отговорността за неимуществени вреди, въпреки че съгласно чл. 429, ал. 1, т. 1 от КЗ покритието за такива вреди по дефиниция се включва в обхвата на всяка застраховка „Гражданска отговорност”, а по закон една наредба не може да противречи на нормативен акт от по-висока степен;

- отговорността за вреди по имуществото на наематели, ползватели и посетители на самостоятелни обекти в етажната собственост. Сякаш това са хора второ качество.

От своя страна АБЗ е изразило становище от покритието изрично да се изключи и отговорността за вреди от неизпълнение на договорни задължения. Което, ако се приеме, ще осакати още повече покритието по застраховката и на практика ще обезсмисли нейното сключване.

А следва да се има предвид, че застраховките „Професионална отговорност” по принцип покриват именно вреди от неизпълнение на договорни задължения, тоест вреди, причинени на клиентите/ползвателите на услугите на застрахования. Така е например при застраховките „Професионална отговорност” на лекари, адвокати, застрахователни брокери, доставчици на удостоверителни услуги, участници в проектирането и строителството. Това се потвърждава и от трайната и непротиворечива практика на ВКС – така например с решение №74 от 21.07.2022 г. по т.д. 713/2021 г. на ВКС, I т.о. е възприето, че за покритието на вреди, които са причинени в резултат на неизпълнение на договорни задължения на застрахования, не е необходима изрична уговорка съгласно КЗ, ако застраховката е за професионална отговорност.

С оглед на гореизложеното предлагам чл. 17 от наредбата да добие следния вид:

 „Чл. 17. (1) Договорът за застраховка „Професионална отговорност” по чл. 16 трябва да покрива отговорността за вреди, настъпили на територията на Република България при извършване на дейност по управление на етажна собственост вследствие на действие или бездействие на застрахования професионален управител-търговец, включително на лицата, които го представляват, на лицата в трудови правоотношения с него и на тези лица, на които той е възложил изпълнение на дейности по поддръжката на съответната етажна собственост (ремонт, почистване, охрана и други).

(2) Застраховката покрива и отговорността на застрахования за вреди от неизпълнение на договорни задължения без да е необходима изрична уговорка съгласно чл. 429, ал. 1, т. 2 от Кодекса за застраховането.”

1. В ал. 2 от чл. 15 е посочено, че регистрацията е със срок на действие до 5 години, което е в съответствие с нормата на чл. 47в, ал. 2 от ЗУЕС. Но незнайно защо в образеца на удостоверението срокът на регистрацията е фиксиран на точно 5 години. 

В същото време нормата на чл. 47в, ал. 3, т. 6 от ЗУЕС, възпроизведена в чл. 15, ал. 3, т. 6 от наредбата, изисква в регистъра да се публикува точния срок на издаденото удостоверение. Тоест трябва да се посочи конкретна дата, до която е валидна регистрацията.

Ето защо предлагам текстът „СРОК НА РЕГИСТРАЦИЯТА: 5 ГОДИНИ” в образеца на удостоверение да се замени със следното: „СРОК НА ДЕЙСТВИЕ НА РЕГИСТРАЦИЯТА: ДО конкретна дата”.

2. В заглавната част на удостоверението има правописна грешка в думата „собственост”:

3. В края на документа също има допусната правописна грешка в думата „собственост”:

УДОСТОВЕРЕНИЕТО ЗА РЕГИСТРАЦИЯ ПРЕДОСТАВЯ ПРАВОТО ДА СЕ ИЗВЪРШВА ПО ЗАНЯТИЕ ДЕЙНОСТ ПО УПРАВЛЕНИЕ НА ЕТАЖНА СОБТВЕНОСТ НА ТЕРИТОРИЯТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ.

В първото изречение на ал. 1 от чл. 15 има определена неточност – не става ясно какво е това нещо „по смисъла на чл. 47б, ал. 1 от Закона за управление на етажната собственост”, което министърът издава на търговеца.

Изхождайки от второто изречение в чл. 15, ал. 1, вероятно се има предвид удостоверението, но то е по чл. 47в, ал. 1 от ЗУЕС.  

Законът (чл. 47в от ЗУЕС) не указва изрично, че удостоверението се издава по образец, утвърден от министъра на регионалното развитие и благоустройството. Освен това, след като образецът на удостоверението е приложение към наредбата, той така или иначе ще бъде утвърден от министъра заедно с приемането на наредбата. Така че няма нито законова опора, нито логика да се посочва специално че образецът на удостоверението се утвърждава от министъра.

С оглед на гореизложеното предлагам ал. 1 от чл. 15 да се измени и допълни по следния начин:

"Чл. 15. (1) Министърът на регионалното развитие и благоустройството издава заповед за вписване на търговеца в Регистъра на професионалните управители на етажна собственост и му издава удостоверение по смисъла на чл. 47в, ал. 1 от Закона за управление на етажната собственост в срок от 30 дни от получаването на заявлението за регистрация въз основа на подаденото заявление и приложените документи, удостоверяващи наличието на нормативните изисквания, или от момента на отстраняването на нередностите по реда на чл. 13. Удостоверението се издава по образец съгласно приложение № хх."

Предлагам да се уточни, че отказ за вписване не се издава във всички случаи по чл. 13, а само в тези по неговата втора алинея. Съответно текстът на чл. 14, ал. 1, т. 2 да стане:

"2. в случаите по чл. 13, ал. 2.”

Мотиви: Така ще се постигне съгласуваност с нормата чл. 47б, ал. 7 на ЗУЕС, която не предвижда да се издава отказ за вписване при подаване на искане за отстраняване на грешки и непълноти (чл. 13, ал. 3 от наредбата).

Предлагам в края на чл. 13, ал. 2 да се добави „и се издава отказ за регистрция”.

Мотиви: Така ще се постигне съгласуваност с нормата на изречение второ от чл. 47б, ал. 6 на ЗУЕС.

Предлагам в чл. 1 да се допълни, че с наредбата се урежда и редът за определяне на идентификационен код на етажната собственост от страна на общинските администрации, за да е ясно, че е изпълнена законовата делегация по чл. 47е, ал. 4 на ЗУЕС.

Предлагам текстът на чл. 11 да се промени на:

„Чл. 11. За да бъде осъществено вписването в Регистъра на професионалните управители на етажна собственост, физическите лица, регистрирани като еднолични търговци, членовете на управителния орган на търговското дружество, както и неограничено отговорните съдружници в командитно или събирателно дружество трябва да отговарят едновременно на всички изисквания по чл. 47б, ал. 3 от Закона за управление на етажната собственост.”

Мотиви: В предложения проект съдържанието на чл. 11 възпроизвежда почти дословно текста на чл. 47б, ал. 3 от ЗУЕС. Това от една страна е ненужно, защото става въпрос за обществени отношения, които са уредени в нормативен акт от по-висока степен, а от друга страна създава предпоставки при едно бъдещо изменение или допълнение на съответната законова разпоредба (чл. 47б, ал. 3 от ЗУЕС) да се получи колизия между разпоредбите на закона (ЗУЕС) и на наредбата. Ето защо по-удачно е в чл. 11 да се направи препратка към съответната законова разпоредба, а не да се преповтаря нейното съдържание.

В чл. 9, ал. 1 изрично е посочено, че заявлението за вписване в Регистъра на професионалните управители на етажна собственост се подава по образец „утвърден от министъра на регионалното развитие и благоустройството”, както предвижда и чл. 47б, ал. 4 от ЗУЕС. И същевременно се посочва, че този образец е образецът по Приложение №1. Но в приложното поле на наредбата, видно и от съдържанието на нейния чл. 1, не попада утвърждаването на образеца на това заявление. В противен случай в чл. 47б, ал. 4 от ЗУЕС щеше да е посочено, че утвърждаването на образеца на заявление трябва да стане с наредбата по чл. 47а, ал. 3.

Поради което, на основание чл. 12, във вр. с чл. 7, ал. 2 от ЗНА, смятам, че от наредбата трябва да отпадне образеца за заявлението за вписване в регистъра (Приложение №1 към чл. 9), който съгласно закона трябва да бъде утвърден с отделен акт (например нарочна заповед) на министъра на регионалното развитие и благоустройството. 

На стр. 185 се говори за доставка на бордово оборудване за 108 електрически локомотива и мотрисни влака. В същото време има подписани партньорски споразумения за монтиране на такова оборудване на общо 89 возила (65 локомотива и 24 мотрисни влака). Ето защо е необходимо да се коригира числото в ИНПЕК.

На стр. 172, в т. 4 се говори за „планиране на приоритетни зони за ускорено развитие на енергийни обекти за производство на електрическа енергия от вятърна енергия”. По тази точка имам следните коментари:

1. В последното изречение от първия абзац се говори за „…реконструкция и въвеждане в експлоатация на обектите за производство на енергия от възобновяеми източници, както и за …”. Предлагам израза „възобновяеми източници” да се замени с „вятърна енергия”, за да се избегне двусмислено тълкуване, и да става ясно, че се имат предвид обекти за производство на електрическа енергия конкретно от вятърна енергия, както е посочени и в заглавието на точка 4.

2. В точка 4 е посочено, че издаването на всички необходими административни разрешения се издават в срок до една година. Като в същия срок се включва и срокът за извършване на ОВОС съгласно чл. 92 от ЗООС и на оценка за съвместимост по чл. 31, ал. 1 от ЗБР. Моля да се уточни от кой момент започва да тече този срок.

В т. 6 се цитира Наредба № РД-02-20-3 от 9.11.2022 г. за техническите изисквания към енергийните характеристики на сгради. Но в същото време има друга наредба с идентично означение (РД-02-20-3), която е от 21.12.2015 г. Моля да се предприемат мерки да се промени означението на поне една от двете наредби, така че да няма дублиране.

В т. 9 се говори за „рециклирани въглеродни горива”. Моля да се поясни значението на този термин, защото по принцип, когато едно гориво изгори, след това не може да се регенерира (възстанови).

Коментар към мярка ИП8

Не става ясно защо вместо официалния термин „флуорсъдържащи парникови газове” се използва „флуорирани парникови газове”.

Коментари към мярка ИП11

1. Не става ясно защо изобщо трябва да има разрешителен режим за слънчеви топлинни технологии. Нека се даде пояснение за това.

2. Да се поясни за кои наземни и офшорни възобновяеми технологии става въпрос. Защото има понятие „възобновяеми енергийни източници (ВЕИ)”, но за понятие „възобновяеми технологии” чувам за пръв път.

3. Да се поясни какво се има предвид под „мрежови технологии”. Защото не се разбира дали става въпрос за електрически (за пренос и/или разпределение на електрическа енергия) мрежи или за компютърни (информационни) мрежи. А може да се имат предвид и някакви мрежови технологии за улов на риба.

Коментари към мярка ИП13

1. Да се поясни какво означава „водороден електротранспорт”.

2. Да се обясни защо въвеждането на „водородния електротранспорт” не може да започне с градския транспорт, за който отговарят частни транспортни оператори, с оглед на това, че има общини, в които градският транспорт е предоставен на концесия.

Коментари към мярка ИП21

1. Да се посочи ясно кой трябва да бъде насърчен да използва ядрена енергия за производство на електрическа енергия. Защото в страната има само една АЕЦ и добиваната от нея електрическа енергия и в момента се използва на 100 %. А инвестицията в нова ядрена мощност едва ли е по силите на когото и да било български предприемач.

2.  Да се посочи ясно кой трябва да бъде насърчен да използва ядрена енергия за производство на топлинна енергия. Може би някое топлофикационно дружество, например това в столицата. В такъв случай е добре да се обясни и какво трябва да се прави с ядрената енергия извън отоплителния сезон.

Коментари към мярка ТА1 и мярка ТА2

1. Двете мерки са насочени към повишаване на устойчивостта на пътната и на железопътната мрежи срещу неблагоприятни природни фактори. Но не става ясно защо в едната мярка се използва понятието „екстремни метеорологични явления”, а в другата мярка се говори за „екстремни климатични събития”. Ако става въпрос за едни и същи явления/събития, логично е в двете мерки да се използва една и съща терминология. Но ако има разлика между климатични събития и метеорологични явления, нека да се посочи ясно в какво се състои тя.

2. В двете мерки се говори за „укрепване на устойчивостта”, което предполага, че става въпрос за възстановяване и поддържане на нивото на устойчивост съобразно стандартите, валидни към датата на проектиране и изграждане на съответните пътища. Но е по-логично да се търси повишаване на нивото на устойчивост съобразно съвременните стандарти за проектиране и строителство на пътища.

В този смисъл нека да се поясни защо не се цели повишаване на устойчивостта, а само нейното укрепване.

Коментар към мярка ТА3

Да се поясни какво означава „редовно актуализиране”. Защото една норма е актуална, докато е в законна сила.

Коментари към мярка Т14а

1. Не става ясно как точно ще се улесни информираният избор на транспортно превозно средство.

2. Не става ясно защо се използва понятието "транспортно превозно средство" вместо само "превозно средство". Защото по принцип едно превозно средство се използва именно за транспорт (на пътници и/или товари). Ако има "нетранспортни" превозни средства, нека да се поясни кои са те, за да се прави ясно разграничение между тях и "транспортните" превозни средства. 

Коментар към мярка Т15а

Да се поясни какво представлява тази мярка и най-вече да се посочи каква е разликата между нея и мярка Т17а, която е озаглавена по същия начин.

Коментар към мярка Т16а

Да се поясни какво означава "преструктуриране на градските улици" и да се посочи ясно и недвусмислено дали преструктурирането ще засегне улиците в селата и другите селищни образувания, различни от град. 

Коментари към мярка Т19а

1. Да се обясни как налагането на ограничения върху вноса на употребявани превозни средства няма да засегне една от четирите основни свободи на движение в Европейския съюз, а именно - свободата на движение на стоки.

2. Да се обясни защо „предотвратяване на „изхвърлянето“ на стари дизелови превозни средства на българския пазар” не може да се постигне с други мерки, например чрез данъчни стимули, а единствено чрез налагане на ограничения върху вноса на употребявани превозни средства.

3. Да се поясни дали ще има ограничаване на вноса на нови (неупотребявани) превозни средства с екологична категория под Евро 4.

Коментари към мярка Т20а

1. Да се поясни какво означава „отнемане на регистрацията” и защо се използва това понятие, а не утвърденото в българското право „прекратяване на регистрацията”.

2. Да се обясни защо се предлага „отнемане на регистрацията” вместо съществуващата и в момента възможност за налагане на принудителна административна мярка „временно спиране от движение” по чл. 171, т. 2 от ЗДвП.

Един от съществените фактори, които влияят на безопасността на движението по пътищата, е скоростта на движение на пътните превозни средства. Но нормативната боза в Република България не спомага за подобряването на тази безопасност. Така например чл. 24а от ЗДвП предвижда за ограничаване на скоростта на движение да се използват само изкуствени неравности или други средства, които се изграждат или монтират на платното за движение. Но не и ограничители на скоростта, монтирани на самите превозни средства. В същото време ЗАП делегира на министъра на транспорта и съобщенията правото с наредба да определи изискванията за задължителна употреба на устройства за ограничаване на скоростта, монтирани в моторните превозни средства. А в чл. 90 на ЗАП изрично е прогласено, че данните, регистрирани върху тахографските листове или другите носители на информация, служат като доказателство за скоростта на движението на автомобилите. Но каква полза от това, след като в ЗАП няма предвидена санкция за водачите, уличени от тахографските данни в нарушаване на разрешената скорост за движение по пътищата. А тези данни не могат да се ползват от служителите на Пътна полиция поради липса на правно основание (контролът по спазване на ЗАП е възложен на ИА АА).

И съответно предлагам цялата нормативна уредба, свързана с използването на устройства за ограничаване на скоростта, монтирани на моторни превозни средства, да се прехвърли от ЗАП в ЗДвП, като се регламентира използването на тахографските данни като неоспоримо доказателство за скоростта на движение.   

От представената информация не става ясно дали предлаганият ЗПТС ще замени Закона за пътищата  (ЗП) или ще стане четвъртият по ред закон (след ЗДвП, ЗП и ЗАП), който ще участва в регулиране на обществените отношения, свързани с безопасността на движението по пътищата. 

В тази връзка си позволявам да напомня на авторите на проектите на изцяло новите закони някои принципни положения, залегнали в Закона за нормативните актове (ЗНА):

1. Със закон (чл. 3, ал. 1 от ЗНА) се уреждат обществени отношения, които се поддават на трайна уредба. А честите промени на ЗДвП ясно сочат на това, че някои от обществените отношения, които той има за цел да регулира, не се поддават на трайна уредба и следва да бъдат уредени на подзаконово ниво;

2. Според чл. 10, ал. 1 от ЗНА "обществени отношения от една и съща област се уреждат с един, а не с няколко нормативни актове от същата степен". Съответно се поставя въпросът, след като част втора на ЗПТС предвижда да регулира „органи и техните права и задължения, свързани с безопасността на пътищата, отворени за обществено ползване”, това няма ли да е в разрез с чл. 1, ал. 1 от ЗП, където изрично е отбелязано, че наред с другото ЗП урежда и управлението на безопасността на пътната инфраструктура в Република България. Втората алинея на чл. 10 от ЗНА изисква обществени отношения, които спадат към област, за която има издаден нормативен акт, се уреждат с неговото допълнение или изменение, а не с отделен акт от същата степен. Което означава, че вместо да се създава нов ЗПТС, трябва да се допълни и измени съответно ЗП.

С оглед на гореизложеното предлагам вместо проект на нов ЗПТС да се изготви проект на ЗИД на ЗП.

8. Считате ли, че с изготвянето на нов Закон за обществения транспорт и съответна подзаконова нормативна рамка, ще се подобри качеството на пътническите превози и ще се разрешат идентифицираните проблеми?

Не, само ще се увеличи административната тежест.

9. Считате ли за подходящо с новия Закон за обществения транспорт да се регламентира процедура за достъп на превозвачи, които желаят да осъществяват превози на търговски принцип?

Не. Съгласно чл. 19, ал. 1 от КРБ "Икономиката на Република България се основава на свободната стопанска инициатива". Така че държавата не трябва да ограничава по какъвто и да е начин достъпа до пазара на транспортни услуги на превозвачи, желаещи да работят изцяло на търговски принцип (без да ползват субсидии).

10. Считате ли, че обединяването на разписанията от железопътния и автобусния транспорт в Национална транспортна схема ще направи обществения транспорт по- ефективен, достъпен и привлекателен за потребителите?

Не. Първо държавата трябва да гарантира, че ще се спазват разписанията, особено от страна на жп превозвачите. 

11. Подкрепяте ли въвеждането със Закона за обществения транспорт на единен превозен документ за цялата страна за сухопътен превоз на пътници?

Не. Няма смисъл от общ билет за няколко превоза, защото ако единият превоз закъснее и поради това пътникът изпусне следващият, той просто ще си загуби парите, платени за втория превоз. Никой пътник няма да иска да закупи общ билет, без да е сигурен, че всички превози, за които той ще важи, ще бъдат изпълнени по разписание.

12. Подкрепяте ли регламентиране на изрична възможност на общини или области да се сдружават с цел създаване и организиране на интегрирани транспортни услуги?

Не. Свободата на сдружаване е гарантирана от Конситуцията.

13. Подкрепяте ли въвеждане на задължителни стандарти за качество и безопасност, които да подобрят транспортната услуга?

Не. Ако се окаже, че няма превозвач, който да покрива въпросните стандарти, населението ще остане без достъп до транспортни услуги.

14. Считате ли за необходимо създаването на нова организационна структура, която най-общо да поеме всички функции, свързани с транспортното планиране, разпределението на средствата за компенсации на операторите, контрол по изпълнението на договорите за възлагане и др.

Не. Само ще се увеличи административната тежест, което ще оскъпи транспортните услуги.

15. Описаните предложения ще доведат ли до благоприятни или неблагоприятни последици за гражданите и бизнеса и какви?

Последиците ще бъдат неблагоприятни и ще се изразяват най-вече във влошаване на достъпа до транспортни услуги. 

16. Направете като заинтересовани страни всякакви други коментари, предложения и забележки, на които считате за необходимо да бъде обърнато внимание.

Да се ограничи вмешателството на държавата и транспортните услуги да започнат да се регулират изцяло по правилата на свободния пазар. 

1.Представител на коя заинтересована страна сте?   Потребител

2. Как определяте качеството на обществения превоз у нас? Добро

3.  Считате ли, че организацията на пътническите превози по действащото българско законодателство отговаря на съвременните условия и по какъв начин, според Вас, тя би могла да бъде подобрена?  Най-добре е държавата да стои настрана и да не се опитва да организира каквото и да било. Свободният пазар ще реши всичко.

4. Какви проблеми на обществения транспорт, произтичащи от действащото законодателство, сте идентифицирали? Пречи се на свободната конкуренция.

5. Какви според Вас са причините за възникване на проблемите? Намесата на държавата води до изкривяване на пазара и до непазарно поведение на някои от превозвачите.

6. Какви са допринасящите за идентифицираните проблеми фактори от заобикалящата среда? Остарял начин на мислене.

7.  Какви са последствията от възникването на идентифицираните проблеми? Нежелание на превозвачи от други държави членки на ЕС да навлязат на българския пазар, което вреди на конкуренциятя и сваля качеството на превозните услуги. 

В чл. 103 е предвидено, че Туристическият гаранционен фонд ще осигурява обезпечение на пътуващите само в случай на несъстоятелност на туроператор от категория А. А кой ще осигурява защита на пътуващите при несъстоятелност на търговец, посредничещ при закупуване на свързани туристически услуги, както изисква Директива (ЕС) 2015/2302? Ако фондът няма да осигурява обезпечение за тези търговци, и в същото време няма да има задължение те да се застраховат срещу риска от изпадане в несъстоятелност, тогава как ще се изпълни изискването на чл. 19 от директивата?

Изискването по чл. 101, ал. 2 за водене на разделно счетоводство не изглежда да е съобразено с нормите на Закона за счетоводството за водене на счетоводна отчетност. И затова от изискване ще се превърне само в пожелание.

Изискването по чл. 101, ал. 2 за водене на разделно счетоводство не изглежда да е съобразено с нормите на Закона за счетоводството за водене на счетоводна отчетност. И затова от изискване ще се превърне само в пожелание.

Предлагам в ал. 8 на чл. 61 след думите „ал. 4 и ал. 5” да се добави „и/или ал. 6”.

Ако предложението ми не се приеме, моля, да се уточни по подходящ начин как се извършва регистрацията на туристическите агенти и дали и на тези лица се издават удостоверения за регистрация, както предвижда ал. 10 за лицата по ал. 4 и 5 (туроператорите).

Според ал. 5 на чл. 61 за извършване на туроператорска дейност от категория Б може да бъде регистрирано лице, което е търговец по смисъла на Търговския закон и отговаря на изискванията по ал. 4, т. 3, 4, 5 и 6 по-горе. Така написано, на пръв поглед излиза, че за това лице не се прилага ал. 4, т. 2, тоест няма нужда членовете на неговите управителни органи да отговарят на определени изисквания.

Но в ал. 7 на същия чл. 61 се съдържат изисквания към членовете на управителните и на контролните органи и на лицата по ал. 5, тоест на тези, които искат да извършват на туроператорска дейност от категория Б.

За да се избегне противоречие между ал. 5 и ал. 7 на чл. 61, предлагам в ал. 5 да се допълни, че лицата, които искат да извършват туроператорска дейност от категория Б, трябва да отговарят и на изискванията по ал. 4, т. 2.

Или, алтернативно, в ал. 7 да се  заличат думите "или ал. 5" и "или 5".

В ЗИДЗТ изпъква употребата на чуждицата „регламентират” (от англ. дума „регламент”) вместо българската дума „определят”.

Явно авторите на законопроекта не знаят или нарочно не са се съобразили с нормата на чл. 9, ал. 1 от ЗНА, която изисква разпоредбите на нормативните актове да се формулират на „общоупотребимия български език”.

Ето защо предлагам навсякъде в законопроекта чуждиците „регламентира/регламентират” да се заменят с техните български съответствия – думите „определя/определят”.

Или, алтернативно, ако авторите на законопроекта са чуждопоклонници и се срамуват да използват българския език, да действат още по-безцеремонно и да заменят думата „определя” и производните на нея и на другите места, където все още се среща в закона. Например в чл. 5, чл. 12, чл. 13 и т. н.

И в чл. 61, и в чл. 67 има предвидено задължение за туроператорите от категория А да спазват „изискванията на националната обезпечителна схема по този закон”. Но никъде в закона не е посочено какви са тези изисквания.

Затова предлагам следното:

1. в раздел III да се създаде нов член, в който да се посочи какви конкретно са „изискванията на националната обезпечителна схема по този закон”;

2. в чл. 61 и в чл. 67 думите „по този закон” да се заменят с препратка към новият член. 

Нормата на ал. 3 в чл. 61 се припокрива с тази по чл. 67, ал. 1, т. 2.

Предлагам една от двете разпоредби да се премахне, за да се избегне ненужната тавтология.

С т. 8 от §4 на ЗИДЗТ се предлага в ал. 4 на чл. 63 да се създаде нова т. 3.

Но не става ясно какво се случва с досегашната т. 3 – дали тя се отменя и заменя от новата т. 3 или става т. 4 (новата т. 3 се вмъква преди сегашната т. 3).

Предлагам в закона да се посочи какъв трябва да бъде минималният размер на разполагаемите средства в Туристическия гаранционен фонд.

В чл. 104, ал. 11 и 12 се говори за застраховка в множествено число. Това предполага, че е възможно един туроператор да има едновременно действащи няколко застраховки „Гаранция”, сключени с различни застрахователи.

В такъв случай в случай на несъстоятелност на туроператора трябва ли един пътуващ да предяви претенция към всеки един от застрахователите и да чака произнасянето на всеки от тях преди да претендира за обезщетение към Туристическия гаранционен фонд? 

Не може с правилника за устройството и дейността на Туристическия гаранционен фонд да се определя каква да е допустимата пропорция на застрахователната защита по отношение на оборота на туроператора.

С цялостното влизане в сила на закона на практика ще отпадне задължението на туроператорите да имат застраховка, която да служи като обезпечение в случай на несъстоятелност. А действащите към този момент застраховки ще се прекратят автоматично поради отпадане на застрахователния интерес.

От този момент ще започне да тече 8-месечния срок за пререгистрация на туроператорите по реда и при условията на новия закон. И в този 8-месечен период на практика няма да има обезпечение за пътуващите, защото туроператорите хем няма да имат застраховки, хем в Туристическия гаранционен фонд няма да има постъпления от вноски.

Как ще се реши този проблем в интерес на пътуващите?!?

Предлагам следните изменения и допълнения в чл. 104, ал. 1:

1. Думите „туроператорски услуги” да се заменят с „туристически услуги”, за да кореспондира името на застраховката със заглавието на раздел III;
2. Да се добави второ изречение със следното съдържание:

„Застрахователят, с който се сключва застраховката, трябва да е лицензиран по застраховки от клас 15 „Гаранции” по Раздел II от Приложение №1 към Кодекса за застраховането.”.

Така ще е ясно с какви застрахователи могат да се сключват въпросните застраховки.

Според новия чл. 97, ал. 5 се изисква туроператорът от категория А да осигури „гореща линия”.

Съответно искам да задам следните въпроси:

1. Какво ще е финансовото въздействие на това изискване върху туроператорите и съответно върху цените на предлаганите от тях услуги?
2. Ще има ли някакви последици за туроператор, който не е осигурал такава „гореща линия”? Защо не е предвидена санкция за неизпълнение на това задължение?

Моля към пакета с документи за обществено обсъждане да се добави и Приложение 1 към ЧПОВ.

На редица места в законопроекта се употрябва изразът „туроператорски услуги”, като в някои случаи се говори специално за „туроператорски услуги от категория А”.

Моля да се даде определение за „туроператорски услуги”, за да няма объркване между тези услуги и „туристическите услуги” по смисъла на т. 90 от §1 от ДР.

Също така е необходимо да се поясни как се категоризират туроператорските услуги (дали са от категория А или от някаква друга категория).

1) В т. 2 от ал. 1 на новия чл. 67 се говори за осигуряване на „изискуеми“ обезпечения на туроператора към потребителите на туристически услуги и/или към Гаранционния фонд (вероятно се има предвид Туристическия гаранционен фонд, съкратено ТГФ).

Моля да се поясни какви „изискуеми“ обезпечения имат туроператорите към ТГФ. Защото освен да правят вноски те не би трябвало да имат задължение за други обезпечения към фонда.

2) В ал. 2 на новия чл. 67 се говори за наредба на министъра. Да се поясни за кой министър става въпрос и, ако става въпрос за министъра на туризма, за отделна наредба ли става въпрос или за наредбата по чл. 66.

3) Сред предлаганите промени в чл. 66 е и заличаването в ал. 6 на думите „и издава удостоверение за регистрация“. Така вече не става ясно кой издава удостоверенията. Затова моля в ал. 2 на чл. 67 да се допълни кой издава удостоверението за регистрация.    

4) С отмяната на досегашния чл. 67 и замяната му с нов ще възникне въпросът дали на туроператорите от категория Б и на туристическите агенти въобще ще се издават удостоверения за регистрация. Предлагам този въпрос да бъде решен със създаването на ал. 3 в чл. 67, която да гласи следното:

(3) Удостоверението за регистрация на туроператора от категория Б и/или на туристическия агент се издава от министъра на туризма или от оправомощено от него длъжностно лице и се връчва на заявителя или на упълномощен от него представител след предоставяне на изрично пълномощно, при необходимост.

В чл. 66, ал. 1 се предлага да се добавят думите „и удостоверяват изискуемите обстоятелства по този закон, Министърът на туризма се произнася в посочения срок с акт за извършване на регистрацията“.

Предлагам думите „посочения срок“ да се заменят със „срока по изречение първо”, за да е ясно, че става въпрос за 14-дневния срок за разглеждане на подадените документи, а не за някакъв друг срок.

Моля да се поясни какво представлява актът за извършване на регистрацията – заповед, удостоверение или нещо друго. Защото в ал. 5 се говори за заповед за отказ за извършване на регистрация. И ако актът за извършване на регистрация също е заповед, по-добре да се укаже това, за да не се чуди човек какъв точно е този акт.

Имам въпрос относно предложението за промяна в ал. 6 на чл. 66, според което алинеята ще звучи така:

„При липса на мотивиран отказ за извършване на регистрация и в срок до 5 дни след изтичане на срока по ал. 1, изречение трето министърът на туризма или оправомощено от него длъжностно лице извършва вписването в регистъра.“

И съответно въпросът ми е, след като с §7, т. 1 се предвижда отмяна на досегашното изречение трето в ал. 1 и замяната му с ново, в което няма посочен срок, как точно ще се изчислява срокът по ал. 6? И защо в този случай (липса на мотивиран отказ за извършване на регистрация) не се предвижда издаване на акт за регистрация по смисъла на ал. 1, а само вписване в регистъра? 

Тъй като в законопроекта има два §18, моля първият ми коментар относно този номер параграф да се разбира, че е за първият по ред от двата.

А този коментар се отнася за вторият по ред §18 от законопроекта. И е за това, че Туристическият гаранционен фонд няма председател, а се ръководи от управителен съвет, който от своя страна има председател.

Възразявам срещу предлаганото изменение и допълнение в чл. 166, ал. 1, т. 1, буква „м”, тъй като в чл. 166, ал. 1, т. 1 трябва изчерпателно да бъде посочена цялата информация, която трябва да се съдържа в Националния туристически регистър за вписаните в него туроператори и туристически агенти, като е недопустимо с наредба на министъра на туризма да се регламентират „и други данни за туроператора”. Ако има данни за туроператора, които трябва да фигурират в регистъра, те следва да са изрично посочени в закона, както е в момента.

Възразявам срещу предлаганата нова ал. 3 в чл. 165 със следните мотиви:

1. Регистърът на туроператорите е част от Националния туристически регистър.
2. Редът за воденето, поддържането и ползването на Националния туристически регистър относно обстоятелства, които се вписват в него съгласно изискванията на Закона за туризма (ЗТ), се определя с наредбата по чл. 165, ал. 2 от ЗТ.
3. В чл. 3 на наредбата по чл. 165, ал. 2 от ЗТ е посочено кои лица могат да извършват вписвания в Националния туристически регистър, в това число и в регистъра на туроператорите. И Туристическият гаранционен фонд не е сред тези лица.
4. Недопустимо е министърът на туризма да нарушава нормативната уредба като по свое усмотрение делегира права на Туристическия гаранционен фонд да ровичка в регистъра на туроператорите, респективно в Националния туристически регистър.

Предвидено е ЗИДЗТ да влиза в сила една година след обнародването му, с изключение на новите разпоредби на чл. 97б, чл. 97в и чл.97г от §16 на този закон, които влизат в сила три дни след обнародването му.

Но дали авторът на законопроекта е наясно, че новите разпореби на 97б, чл. 97в и чл.97г се отнасят до Туристическия гаранционен фонд, докато старите (действащи към момента) разпоредби на същите членове се отнасят до застраховките по чл. 97, ал. 1 и 2!? И дава ли си сметка въпросният автор каква каша ще се забърка с покритието по въпросните застраховки, когато новите разпоредби заменят старите!? 

Според предлаганата нова т. 60а в §1 на ДР туроператор от категория Б е „лице, ..., което извършва туроператорска дейност от категория Б ..., като предлага и продава набор от туристически услуги или туристически пакети само на други търговци-туроператори или туристически организатори, с оглед включването им в техни туристически пакети, предлагани, продавани и осъществявани от страна на последните на и към пътуващи - крайни потребители.“

А всеки търговец, който комбинира и продава или предлага за продажба туристически пакети, без значение как и на кого, би трябвало да се смята за „организатор“ по смисъла на чл. 3, т. 8 от Директива (ЕС) 2015/2302.

И съответно, като „организатор“ по смисъла на директивата, всеки туроператор от категория Б би следвало да предоставя обезпечение при несъстоятелност съгласно чл. 17 от директивата.

Но предлаганите промени в раздел III не предвиждат задължение за туроператорите от категория Б да предоставят такова обезпечение. Което навежда на мисълта, че най-вероятно авторът на законопроекта не разглежда туроператорите от категория Б като организатори по смисъла на чл. 3, т. 8 от Директива (ЕС) 2015/2302.

Ако е така, моля това да бъде изрично посочено в закона. Например в определението за туроператор от категория Б да се добави второ изречение със следния текст:

„Туроператорът от категория Б не е „организатор“ по смисъла на чл. 3, т. 8 от Директива (ЕС) 2015/2302 на Европейския парламент и на Съвета от 25 ноември 2015 година относно пакетните туристически пътувания и свързаните пътнически услуги.“

Ако пък туроператорите от категория Б са „организатори“ по смисъла на директивата, както предполагам, то тогава липсата на задължение за тях да предоставят обезпечение за случай на несъстоятелност би означавало нарушаване на европейското право и евентуално задействане на наказателна процедура срещу страната за неправилно транспониране на директивата.

На много места в Закона за туризма се използва понятието „туроператорска дейност“, чийто точен смисъл е посочен в т. 59 от §1 на ДР. А с §26 от ЗИДЗТ се предлага тази т. 59 да се промени и вече да посочва какво означава „Туроператорска дейност от категория А". В същото време в закона ще остане понятието „туроператорска дейност“ без вече да е ясно какво точно означава то – дали туроператорска дейност от категория А, дали туроператорска дейност от категория Б, дали нещо съвсем различно.

Ето защо предлагам или навсякъде в закона, където се употребява понятието „туроператорска дейност“, да се посочи каква категория е тя, или да се даде ново определение за „туроператорска дейност“.

Аналогично е положението и с понятието „туроператор“, което също се използва на много места в закона. С § 28 от ЗИДЗТ се предлага промяна в т. 60 от §1 на ДР, която до момента определя какво означава „туроператор“ по смисъла на закона. И след промяната на тази точка вече няма да е ясно в какъв точно смисъл се използва понятието „туроператор“, когато не е посочено от каква категория е този туроператор.

Ето защо и за това понятие предлагам или навсякъде в закона да се допълни със съответната категория (А или Б), или в ДР да се даде ново определение за „туроператор“.

Първа забележка: В § 21 от ЗИДЗТ изобщо не е предвидено в чл. 181 да бъде създадена ал. 3, подобно на създаването на ал. 2.

Втора забележка: В ал. 3 на чл. 181 се говори за налагане на принудителни административни мерки (ПАМ) на туроператори и на „лица, улесняващи предоставянето на свързани туристически услуги“. В същото време всички от изброените в отделни точки (от 1 до 6) на алинеята ПАМ се отнасят изрично само до туроператори.

Така не става ясно какви точно ПАМ могат да се налагат и в какви случаи на въпросните „лица, улесняващи предоставянето на свързани туристически услуги“, с което отново се нарушава чл. 23 от ЗАНН.

Освен това на много места в закона се използва понятието „търговци, улесняващи предоставянето на свързани туристически услуги“. И съответно възниква въпросът дали „лицата, улесняващи предоставянето на свързани туристически услуги“, визирани в ал. 3 на чл. 181, са именно търговци или не само.

Предлаганата ал. 2 на чл. 181 противоречи на разпоредбата на чл. 23 от ЗАНН, която изисква видът на прилаганите принудителни административни мерки, начинът за тяхното приложение, както и редът за тяхното обжалване да бъдат уредени в съответния закон. А в случая това не е направено.

В чл. 97, ал. 2 се говори за уведомяване за "допусната регистрация“.

Също така се говори за заличаване на регистрацията, ако туроператорът не изпълни точно и в срок някакви задължения, определени му от неясно кой.

Не става ясно защо регистрацията се заличава, все едно никога не е имало такава, а не се прекратява съгласно чл. 70.

И при положение, че вписването в регистъра става с издаване на акт за извършване на регистрацията от министъра на туризма, възниква въпросът дали и този акт ще бъде заличен при заличаване на регистрацията.

Моля да се поясни какво означава „допусната регистрация“, както и да се конкретизират задълженията, чието неизпълнение ще води до заличаване/прекратяване на регистрацията.

Със законопроекта се въвежда едно ново понятие - „туристически организатор“, което ще се използва паралелно с понятието „туроператор“. Така например в предлаганото ново определение за „туроператор категория Б“ е посочено, че тази категория туроператори ще предлага и продава набор от туристически услуги или туристически пакети само на „други търговци-туроператори или туристически организатори“. Използването на съюза „или“ между търговци-туроператори и туристически организатори означава, че последните не са туроператори, а нещо друго. И въпросът е какво точно са. Ето защо предлагам в закона да се даде определение за понятието „туристически организатор“.

ПП: Със законопроекта се предлага в ал. 4 на чл. 63 да се създаде нова т. 3, която да започва с думите „ако е туристически организатор, по смисъла на Директива (ЕС) 2015/2302 ...“. Но във въпросната директива няма определение за „туристически организатор“, а за „организатор“ (намира се в чл. 3, т. 8 от директивата). И по същество досега понятието за „туроператор“ по смисъла на Закона за туризма съответстваше на понятието „организатор“ по смисъла на директивата. Но с предлаганите промени в понятието „туроператор“ (туроператорите вече ще се делят на две категории) това вече няма да е така, което налага да се обясни ясно какво означава „туристически организатор“, за да се избегнат потенциални спорове и свободни интерпретации.

На много места в закона се говори само за туроператор, без да се уточнява дали става въпрос за такъв от категория А или за такъв от категория Б. За да няма объркване е необходимо на всички такива места да се уточни изрично за кой туроператор става въпрос – за такъв от категория А или за такъв от категория Б. Особено важно е това да се направи в раздел II, където се регламентират редица отговорности и задължения на туроператора.

Промените в чл. 68 трябва да се синхронизират с промените в други разпоредби на закона. Така например в ал. 5 е необходимо да се махне/промени препратката към регистъра по чл. 61, ал. 4, тъй като в ал. 4 на новия чл. 61 вече няма никакъв регистър.

В ал. 8 на предлагания нов чл. 61 се говори за вписване в съответния Регистър на туроператорите и/или на туристическите агенти – част от Националния туристически регистър. Както и че „регистърът/регистрите е/са публичен/и“.

Първо не става ясно защо въобще се говори за регистър на туристическите агенти, след като разпоредбата касае само регистрацията на лица по ал. 4 (туроператори от категория А) и по ал. 5 (туроператори от категория Б), но не и лица по ал. 6 (туристически агенти).

На второ място не става ясно защо трябва да има специален регистър за туроператори и/или за туристически агенти, при положение че данните за тях се вписват в Националния туристически регистър по чл. 166.

Да се внесе яснота колко регистъра има и в кой точно регистър се вписват туроператорите в крайна сметка.

С §7 на ЗИДЗТ се предлагат промени в чл. 66, сред които е и добавянето в чл. 1 и 2 на изречения със следния текст: „Когато заявлението е за вписване на лице за извършване на туроператорска дейност от категория А, становище по него предоставя и Туристическия гаранционен фонд, по ред и при условия, регламентирани в наредба на министъра“ (за ал. 1) и “Когато заявлението е за вписване на лице за извършване на туроператорска дейност от категория А, посоченото уведомяване на заявителя може да се извърши и чрез Туристическия гаранционен фонд, по ред и при условия, регламентирани в наредба на министъра на туризма. “ (за ал. 2).

В първият случай (наредбата по чл. 66, ал. 1) не става ясно кой министър има право да я приеме. 

Освен това възниква и въпросът дали в двете алинеи става въпрос за две отделни наредби или за една и съща. Защото ако става въпрос за една и съща наредба, би следвало третото изречение в ал. 2 да се промени по следния начин: „Когато заявлението е за вписване на лице за извършване на туроператорска дейност от категория А, посоченото уведомяване на заявителя може да се извърши и чрез Туристическия гаранционен фонд, по ред и при условия, регламентирани в наредбата по чл. 66, ал. 1.“

И тук би възникнал и още един въпрос: Дали наредбата по чл. 66, ал. 2 всъщност не е тази по предлагания нов чл. 63, ал. 1. Която, обаче, е предвидено да се издава от Министерския съвет.

Което от своя страна поражда следващ въпрос: Защо в един случай законът предвижда делегация за издаване на наредба на Министерски съвет, а в друг случай делегира това право на министъра на туризма.

С новата разпоредба на чл. 106, ал. 2 се дава право на застрахователя при определени обстоятелства да начисли и да поиска от съответния туроператор да заплати допълнителна премия под условие за прекратяване на застрахователния договор.

Но това противоречи на правилата за застрахователните договори, регламентирани в Кодекса за застраховането (КЗ). Така например в чл. 372 от КЗ е регламентирано, че при увеличаване на премията от страна на застрахователя право да прекрати застрахователния договор има само застраховащия (в случая това е съответния туроператор).

А с оглед на разпоредбата на чл. 343, ал. 2 от КЗ, Законът за туризма не е сред нормативните актове, които могат да определят правила, на които да се подчиняват застрахователните договори.

С оглед на гореизложеното предлагам ал. 2 на чл. 106 да отпадне или, алтернативно, да бъде променена по следния начин:

(2) В случай на обективно повишен риск от дейността, включително при наличието на значително увеличение в продажбата на туристически пакети или наличието на други обективно налични рискови фактори, застрахователят може да начисли и да поиска от съответния туроператор да заплати допълнителна застрахователна премия за оставащия период на действие на застраховката, съответстваща на повишения риск, като чл. 372 на Кодекса за застраховането се прилага съответно.

В чл. 106, ал. 2 се предвижда право на застрахователя да изисква от туроператора заплащане на допълнителна премия под условие за прекратяване на застрахователния договор. Но това противоречи на чл. 372 от Кодекса за застраховането, който предвижда, че при увличаване на премията от страна на застрахователя право да прекрати договора има застраховащия (в случая това е туроператора). И ако застраховащият не упражни това свое право, договорът остава в сила, а застрахователят е в правото си да иска заплащане на допълнителната премия. 

Освен това, чл. 354, ал. 2 от Кодекса за застраховането допуска застрахователният договор да може да се прекрати на основание, предвидено в него, само когато това не противоречи на правилата на добрите нрави и интересите на ползвателите на застрахователни услуги не се засягат необосновано. А едно прекратяване на застраховката поради неплащане на допълнителна премия (която в общия случай ще бъде по-малка от договорената при сключване на застраховката) при всички случаи ще засегне необосновано правата на пътуващите. 

Ето защо, за да не се допуска противоречие с друг нормативен акт, какъвто е Кодекса за застраховането, предлагам ал. 2 на чл. 106 да се промени по следния начин: 

(2) В случаите на обективно повишен риск от дейността, включително при наличието на значително увеличение в продажбата на туристически пакети или наличието на други обективно налични рискови фактори, застрахователят може да начисли и да поиска от съответния туроператор да заплати допълнителна застрахователна премия за оставащия период на действие на застраховката, съответстваща на повишения риск, като чл. 372 на Кодекса за застраховането се прилага съответно.

Авторите на законопроекта да уеднаквят начина на изписване на Туристическия гаранционен фонд (ТГФ). На едни места думата "туристическия" е с малка буква, а на други - с главна. На някои места пък се говори за само гаранционен фонд, което поражда объркване дали се има предвид ТГФ или друг гаранционен фонд.  

Предлаганата ал. 4 на чл. 98 не е съобразена с правилата за структуриране на нормативни актове, съгласно които алинеите се състоят от точки (1, 2, 3 и т. н.), а точките се състоят от букви (а, б, в и т. н.). 

Освен това фондът не може да предявява суброгационни претенции към:

- застраховката по чл. 104, защото правилното е претенцията да бъде към застрахователя по застраховката;

- банковата гаранция по чл. 107, защото съгласно чл. 107, ал. 1 бенефициер по гаранцията е фондът, а не пътуващите.   

В т. 1 на §24 е необходимо пред новите думи "извършва такава дейност ..." да се добави и "който", за да бъде разпоредбата на чл. 203, ал. 1 ясна и граматически издържана. 

Възразявам срещу предлаганата промяна в ал. 2 на чл. 203, тъй като тя ще способства за налагането на несправедливи наказания. Съображенията ми за това са следните:

1. В правната доктрина е възприето наказанието за повторно нарушение да бъде по-високо от това за първо нарушение. И до момента ал. 2 на чл. 203 следва това правило като предвижда санкцията при повторно извършване на нарушение по ал. 1, да бъде 2 пъти по-висока (2 000 лв.) от тази при първо нарушение (1 000 лв.). 

2. Но предлаганата промяна (увеличаване на размера на наказанието от 2 000 лв. на 10 000 лв.) ще доведе до отклоняване от това правило, тъй като:

- лице, наказано за първо нарушение със санкция 10 000 лв., при повторно нарушение ще бъде наказано със същата по-размер санкция, като по този начин санкцията за повторно нарушение няма да има достатъчно възпиращ ефект (ще се намали превенцията);

- лице, което е било наказано по-леко за първо нарушение (например със санкция 2 000 лв.), при повторно нарушение да бъде наказано прекалено строго. 

Ето защо предлагам в ал. 2 на чл. 203 думите "2000 лв." да се заменят с "от 5 000 лв. до 25 000 лв.". Или алтернативно в ал. 1 да се намали максималния размер на възможната санкция от 10 000 лв. на 5 000 лв.  

В чл. 104, ал. 5 е посочено, че не е допустимо да има самоучастие по договорите за застраховка по чл. 104, ал. 1 и 2. 

В същото време недопустимостта на самоучастието е изрично регламентирана в българското право чрез чл. 375 от Кодекса за застраховането, където въпросните застраховки не фигурират като такива, по които не се допуска самоучастие. 

За да не се получава колизия между отделни законови разпоредби, предлагам или в ал. 5 на чл. 104 да се заличат думите "като самоучастие по такива договори за застраховка не е допустимо" заедно със запетаята преди тях, или в ПЗР да се предвиди допълнителна разпоредба, с която съответно да се допълни чл. 375 от Кодекса за застраховането. 

В мотивите към ЗИДЗТ е посочено, че от покритието на застраховката "Гаранция за потребителите на туроператорски услуги при несъстоятелност на туроператор", както и от отговорността на Туристическия гаранционен фонд в ролята му на гарантиращ орган, ще бъдат изключени т. нар. "изключително далечни рискове" (мащабни бедствия, войни, пандемии и подобни), но в законопроекта няма и една думичка за нещо подобно. 

Редно е или мотивите да се коригират, или да се допише съответно законопроекта.

С оглед на предлаганите промени в чл. 40 смятам, че има нужда от съответни промени и в чл. 45.

По-специално предлагам в чл. 45 числото „14” да се замени с „30”, а думите „може да извърши както цялостен преглед, така и” да се заменят с „извършва”.

Смятам, че в чл. 37 е необходимо да се направят и някои допълнителни промени, освен предлаганата с §1.

По-конкретно предлагам във второто изречение на ал. 4 от чл. 37 думите „отнема регистрацията на” да се заменят със „спира от движение”. Така ще се постигне уеднаквяване на терминологията и синхронизация с нормата на чл. 40, ал. 1, т. 3 от Наредба № I-45 от 2000 г.

С настоящото изразявам своята подкрепа за предложените от BIB и г-н Илия Христозов изменения и допълнения в Устройствения правилник на КРС. Смятам, че тези промени ще подобрят не само прозрачността, но и качеството на работа на комисията и на нейната администрация. Което, разбира се, ще бъде от полза не само за сектора на съобщителните услуги, но и за цялата българска общественост.  

Предлагам в ал. 2 на чл. 19 да се заличат думите „минималните застрахователни суми и покриваните застрахователни рискове по ал. 1, т. 3“ и запетаята след тях.

Мотиви: 

Сегашният текст на ал. 2 от чл. 19 делегира правомощие на Министерския съвет да определи с наредба условията за задължителната медицинска застраховка за чужденците, които влизат в Република България или преминават транзитно през нейната територия.

Но същото правомощие е делегирано на Министерския съвет и с ал. 6 на чл. 83 от Закона за здравето. И съответно в момента има две наредби, които регламентират различни условия, на които трябва да отговарят медицинските застраховки на чужденците.

Паралелното съществуване на два нормативни акта (наредбата по чл. 83, ал. 6 от ЗЗ и наредбата по чл. 9е, ал. 1 от ЗЧРБ) от една и съща степен, които уреждат едни и същи обществени отношения, е в разрез с разпоредбите на чл. 10 от ЗНА и води до нарушаване на принципа за правна сигурност, който изисква еднаквите случаи да бъдат нормативно уредени по еднакъв начин.

Като алтернатива предлагам да се отмени ал. 6 на чл. 83 от Закона за здравето.

С оглед на изложеното в предходния коментар относно загубата на добра репутация, предлагам ал. 5б-5г на чл. 7 да се формулират по следния начин:

„(5б) Незабавно след узнаването, че лицето по ал. 5а или предприятието е било осъдено за тежко престъпление или му е било наложено наказание в една или повече държави членки за нарушение, посочено в приложение IV на Регламент (ЕО) № 1071/2009, Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация“ открива процедура за оценка дали съответното обстоятелство е довело до загуба на добрата репутация.

(5в) Процедурата по ал. 5б се провежда по ред и при условия, определени с наредбата по ал. 3, като:

1. ако се констатира, че загубата на добра репутация би била непропорционална, процедурата приключва с решение съответното предприятие да запази добра репутация, като това решение се вписва в регистъра по чл. 6, ал. 1;

2. ако не се констатира, че загубата на добра репутация би била непропорционална на нарушението, процедурата приключва с решение, че присъдата или санкцията води до загуба на добра репутация на предприятието и на ръководителя на неговата транспортна дейност.

(5г) В случаите по ал. 5в, т. 2 изпълнителният директор на Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация” издава мотивирана заповед, с която обявява съответното лице по ал. 5а за неспособно да ръководи транспортната дейност на предприятието поради загуба на добрата репутация, като се посочва и датата на загуба на добрата репутация, а неговото удостоверение за професионална компетентност – за невалидно. Заповедта може да бъде оспорена по реда на Административнопроцесуалния кодекс. Лице, което е било обявено за неспособно да ръководи транспортната дейност, може да придобие отново такава правоспособност не по-рано от една година след датата на загубата на добра репутация, по ред и при условия, определени с наредбата по ал. 3.

Възразявам срещу ал. 5б - 5г, които се предлага да бъдат добавени в чл. 7.

Мотиви:

1) В ал. 5б неправилно е посочено, че загубата на добрата репутация на ръководителя на транспортната дейност е съгласно чл. 14, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 1071/2009. В действителност загубата на добра репутация е съгласно чл. 6 от същия регламент и се дължи на нарушаване на някое от изискванията за добра репутация. Докато чл. 14 от регламента, видно и от неговото наименование, се отнася до „обявяването в неспособност“ на ръководителя на транспортната дейност, което се явява последица от загубата на добра репутация.

2) Временното спиране на правата, произтичащи от удостоверението за професионална компетентност, по същество представлява лишаване от право да се упражнява определена професия, което е вид административно наказание (за справка - чл. 13, ал. 1, буква „в“ от ЗАНН). А систематичното място на административните наказания е в глава осма от закона – „Административнонаказателни разпоредби“. Освен това административните наказания по правило се налагат с наказателно постановление или с решение на съда, а не със заповед.

3) Алинея 5в предвижда заповедта за спиране на правата на ръководителя на транспортната дейност да може да се оспорва по реда на АПК, като оспорването не спира изпълнението.

От една страна е налице идентичност с разпоредбата на чл. 107, която се отнася до принудителните административни мерки (ПАМ). И това дава основание спирането на правата да се разглежда и като вид ПАМ. Но в такъв случай систематичното място на тази разпоредба би било в глава девета от закона.

От друга страна параграф 2 на чл. 6 от Регламент (ЕО) № 1071/2009 изисква компетентния орган, отговорен за правилното прилагане на регламента, като за Република България този орган е ИААА, да организира и проведе административна процедура за оценка дали е налице загуба на добра репутация. А с разпоредбата на ал. 5в отговорността за провеждането на такава процедура на практика се прехвърля от изпълнителната на съдебната власт. Което се явява нарушение на регламента.

4) С изричната разпоредба, че оспорването не спира изпълнението на заповедта за спиране на правата, се нарушава чл. 60 от АПК, където е регламентирано, че разпореждане за предварителното изпълнение на конкретен административен акт:

• се допуска само когато тази мярка цели опазване животът или здравето на гражданите или защита на особено важни държавни или обществени интереси, при е налице опасност, че може да бъде осуетено или сериозно затруднено изпълнението на акта или ако от закъснението на изпълнението може да последва значителна или трудно поправима вреда.
• задължително се мотивира.  

Но ал. 5б не изисква заповедта за спиране на правата да е мотивирана. Каквото изискване, например, съществува в чл. 107, ал. 1 за налагането на ПАМ.

4) Според параграф 2 на чл. 14 от Регламент (ЕО) № 1071/2009, когато ръководителят на транспортната дейност бъде обявен за неспособен да ръководи тази дейност, неговото удостоверение за професионална компетентност става невалидно във всички други държави членки. Следователно при загуба на добра репутация на ръководителя на транспортната дейност неговото удостоверение за професионална компетентност следва да се обяви за невалидно, а не само да се спрат правата, произтичащи от него. Защото само спирането на правата няма да доведе до нужния ефект, при условие че остане в досегашния си вид разпоредбата на ал. 5 от чл. 7.

5) В ал. 5г е посочено, че временно спрените права, произтичащи от удостоверението за професионална компетентност, може да бъдат възстановени „най-рано една година след спирането им”. Но в чл. 14, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 1071/2009 е посочено, че възстановяването на правата не може да е по-рано от една година „след датата на загубата на добра репутация”. Логично е да се предположи, че спирането на правата не може да стане веднага на датата за загуба на добра репутация, а се случва известно време след това, след като компетентният орган получи информация, че е налице обстоятелство, водещо до загубата на добра репутация.

Следователно предлаганата национална разпоредба предвижда по-дълъг срок за възстановяване на правата, отколкото е посочено в регламента. Като липсват мотиви защо трябва да бъде така.

Възразявам срещу формулировките на предлаганите нови чл. 49а и чл. 104к.

Мотиви: Договори за превоз на товари могат да сключват от свое име не само изпращачите (товародателите), но и други лица (например спедиторите – по аргумент от чл. 361, ал. 1 от ТЗ). Така че адресирането на чл. 49а и чл. 104к само към изпращачите няма да доведе до пълно въвеждане в националното законодателство на изискванията на Регламент (ЕО) № 1072/2009, където в чл. 14а е посочено, че трябва да се установят правила относно санкциите както срещу изпращачите, но също и срещу спедитори, изпълнители и подизпълнители. А с това се създава предпоставка за откриване на нова наказателна процедура срещу Република България от страна на Европейската комисия.

Също така, регламентът изисква тези лица да подлежат на санкции само когато им е било или е трябвало да им бъде известно, че при предоставянето на възложените от тях транспортни услуги се нарушават изискванията по глави II и III от регламента. Но в закона не е посочено какво трябва да направят тези лица, за да се уверят, че възложените от тях транспортни услуги ще бъдат изпълнени съгласно тези изисквания. За целта може да се заимства от §7c от GüKG (германския Закон за автомобилните превози на товари).

Освен това санкции е редно да се налагат само на лица, които сключват договори за превоз в рамките на своята търговска дейност или професия.

Предложение: На база на изложените по-горе мотиви предлагам:

1. новият чл. 49а да бъде формулиран по следния начин:

„Чл. 49а. (1) Всеки, който сключва договор за превоз на товари в рамките на своята търговска дейност или професия, има задължението да се увери, че лицето, на което се възлага да извърши превоза:

1. притежава валиден лиценз за извършване на превози на товари на територията на Република България или лиценз на общността;

2. ще използва за превоза водач:

а) който отговаря на изискванията за квалификация;

б) който притежава валидна карта за квалификация;

в) за който има издадена атестация съгласно чл. 5 на Регламент (ЕО) № 1072/2009  – ако водачът не е гражданин на държава – членка на Европейския съюз.

3. няма да превъзложи превоза на превозвач или спедитор, който не може да гарантира изпълнението на изискванията по т. 1 и 2.

(2) Задължението по ал. 1 трябва да бъде изпълнено с грижата на добрия търговец.

2. новият чл. 104к да бъде формулиран по следния начин:

„Чл. 104к. Търговец, който сключи договор за превоз на товари без да е положил грижи да изпълни задължението по чл. 49а, ал. 1, се наказва с:

1. имуществена санкция 1500 лева – при първо нарушение;

2. имуществена санкция 3000 лева – при повторно нарушение.

Предлагам в ПЗР да се добави изискване наредбата по чл. 24в, ал. 1 да бъде приета в срок 6 месеца от влизане в сила на закона.

Мотиви: До момента въпросната наредбата така и не е приета и по тази причина остават неуредени условията и реда за извършване на превоз със специални превозни средства на лица с увреждания, лица с намалена подвижност, болни и ранени лица.

Предлагам в чл. 11, ал. 2 да се заличат думите „с българска регистрация“.

Мотиви: Член 7 от Регламент (ЕО) № 1071/2009 изисква превозвачите, във връзка със своята финансова стабилност, да докажат, че разполагат с определен капитал и резерви по отношение на всяко използвано моторно превозно средство. И след като ще се допусне възможност да се използват наети моторни превозни средства с чужда, небългарска регистрация, редно е изискванията за доказване на финансова стабилност да важат и за тези превозни средства.

В чл. 7в се предлага сроковете по ал. 4 и 5 да станат 30-дневни. Вместо това предлагам сроковете да станат едномесечни.

Мотиви: По този начин по-лесно ще се следи кога изтичат въпросните срокове без да се налага да се броят дни.

Предлагам текстът на т. 2 от предлаганата нова ал. 7 в чл. 7а да се допълни по следния начин (добавените думи са с удебелен шрифт):

„2. броят на наетите моторни превозни средства с чужда регистрация е не повече от 25 на сто от моторните превозни средства за превоз на товари с българска регистрация, които са на разположение на търговеца съгласно чл. 5, параграф 1, буква „ж“ от Регламент (ЕО) № 1071/2009; процентното съотношение на наетите моторни превозни средства с чужда регистрация и моторните превозни средства за превоз на товари с българска регистрация се определя към датата на вписване на наетото моторно превозно средство с чужда регистрация в регистъра по чл. 6, ал. 1; превозвач, който разполага с повече от едно и с по-малко от четири моторни превозни средства за превоз на товари с българска регистрация, може да използва едно наето моторно превозно средство с чужда регистрация.“

Мотиви: Превозвачите могат да използват и наети моторни превозни средства с българска регистрация. И е редно да има ясно разграничение между тях и наетите МПС с чужда регистрация.

В закона липсват критерии, по които да се определи с колко точно водачи и превозни средства трябва да разполага едно предприятие в своя експлоатационен център, за да може техният брой да е пропорционален на обема на извършваните от предприятито превози. 

Дори няма определение как се изчисляв обема на превозите. 

С оглед на това предлагам;

- в чл. 7 да се създаде ал. 9:

„(9) Обемът на извършените от едно предприятие превози за определен период е равен на изпълнените в този период:

1. пътникокилометри – при превоз на пътници;

2. тонкилометри – при превоз на товари.“

- в закона да се посочи колко броя водачи и превозни средства съответстват на 10 000 тонкилометри, съответно пътникокилометри.

Предлагам в регистъра по чл. 6, ал. 1 освен името на ръководителя на транспортната дейност да се посочва и номера на неговото удостоверение за професионална компетентност. Съответно номерът на това удостоверение също да е публично видим.

Мотиви: Съгласно чл. 8, параграф 8 от Регламент (ЕО) 1071/2009 удостоверението служи като доказателство, че ръководителят на транспортната дейност притежава необходимата професионална компетентност. И е редно тази информация да бъде публична, за да могат възложителите на транспортни услуги и другите заинтересовани лица да са сигурни, че дейността на съответния превозвач се ръководи от лице, което отговаря на изискванията по чл. 3, параграф 1, букви б) и г) от регламента.  

В чл. 22, ал. 1 от наредбата е посочено, че идентификационен код на етажната собственост се определя от общинската/районната администрация.

Но в чл. 47е, ал. 4 от ЗУЕС е посочено, че такъв код се определя само от общинската администрация.

А тъй като наредбата, като подзаконов нормативен акт, не може да противоречи на закона, предлагам в чл. 22, ал. 1 от наредбата да се заличи думата „районната“.

Със същия аргумент предлагам и в §3, ал. 2 също да се заличи думата „районните“, тъй като по закон те нямат право на оторизиран достъп до ЕИСЕС.

Според чл. 47е, ал. 4 от ЗУЕС за всяка етажна собственост трябва да се определи идентификационен код от съответната общинска администрация.

Макар че нито в ЗУЕС, нито в наредбата е посочено каква е функцията на този код, неговото име подсказва, че той ще служи за идентификация на етажната собственост навсякъде в Република България.

Но за мое учудване наредбата изобщо не предвижда употребата на този код в регистъра. Няма дори изискване този код да се записва по партидата на етажната собственост, за която се отнася. Което ме навежда на мисълта, че общинските администрации вероятно ще се наложи да създадат и поддържат отделни регистри, в които да записват определените от тях идентификационни кодове на етажните собствености. Което, освен че противоречи на целта на закона, би било една голяма глупост.

Според мен с въпросния код следва да се обозначава партидата на етажната собственост в регистъра по чл. 47а, ал. 1, т. 2 от ЗУЕС, което ще съответства както на целите на закона, така и на житейската логика. Като така ще отпадне необходимостта да се създава друг уникален номер на партидата, както предвижда чл. 8, ал. 3, т. 1 от наредбата.

Ето защо предлагам чл. 8, ал. 3, т. 1 от наредбата да се промени по следния начин:

„1. В раздел № 1 „Уникален номер на партидата“ се вписва идентификационния номер на етажна собственост, определен съгласно чл. 22;“

В допълнение предлагам идентификационния номер на етажната собственост да бъде 11-значен, без значение от размера на общината, в която тя се намира. По този начин ще се елиминира опасността, ако в бъдеще населението на някой град с районно деление спадне под допустимия брой за подобно деление, да се наложи подмяна на идентификационния код на всички етажни собствености на неговата територия.

Освен това идентификационният номер на етажната собственост е аналог на ЕГН при физическите лица и на ЕИК на юридическите лица. И както ЕГН/ЕИК имат еднаква структура/дължина, независимо от адресната регистрация на лицето, за което се отнасят, така и за идентификационния номер на етажната собственост не трябва да има значение дали етажната собственост се намира в малко или в голямо населено място.

Затова предлагам ал. 2 и 3 на чл. 22 да се обединят в една разпоредба със следния примерен вид:

„(2) Идентификационният код на етажната собственост е 11-значен, като първите пет позиции от него съдържат кода по Единния класификатор на административно-териториалните и териториалните единици (ЕКАТТЕ) на населеното място, на чиято територия се намира сградата, а останалите шест позиции съдържат комбинация на числата от 0 до 9.“

Ако остане изискването в партидата на професионалния управител да се съхраняват различни документи, предлагам към списъка с тези документи да се добави и електронно копие от договора за застраховка „Професионална отговорност“. По този начин по-лесно ще се контролира дали професионалният управител изпълнява задълженията си по чл. 47в, ал. 4 и 5 от ЗУЕС.

Предлагам в чл. 6, ал. 1 от наредбата думите „управител на“ да се заменят с думите „за всяка“.

Мотиви: Целта на закона (ЗУЕС) е да има регистър на етажните собствености, а не на техните управители (управителни съвети). Съответно, видно и от чл. 9, ал. 1 от наредбата, трябва да се открие партида за всяка етажна собственост, по която да се впишат и данните за членовете на нейния управителен съвет (управител).

Според определението, дадено в чл. 4а, ал. 1 от ЗЕУ регистрите представляват „структурирана база данни, чието предназначение е да съхранява и да бъде доверен автентичен източник на данни, за чието водене съществува законово основание и нормативно определен ред за вписване, заличаване и/или удостоверяване на факти и обстоятелства.“.

Това ме кара да повдигна въпросът защо наредбата изисква по партидите на регистрираните субекти да се събират и съхраняват електронни копия на хартиени документи или електронни документи. След като данните от тези документи бъдат вписани в регистъра, необходимостта от тях отпада и те не следва да бъдат съхранявани, защото това би било в разрез с целите на закона.

Тук е редно да припомня, че чл. 3 от Наредба № РД-02-20-8 от 2012 г. също изисква към заявленията за вписване на сдруженията на собствениците да се приложат редица документи. Но няма изискване тези документи да бъдат съхранявани след вписването на сдружението. Което е логично, защото някои от въпросните документи съдържат данни, които не подлежат на публикуване в регистрите. Така възниква и въпросът какви документи ще се сложат по партидите на тези сдружения в ЕИСЕС, ако общинските администрации не пазят въпросните документи.

Интересува ме и каква ще бъде съдбата на заявленията за вписване и придружаващите ги документи, които са на хартиен носител, след извършване на вписването. Тъй като в наредбата няма нищо по този въпрос, предлагам дас е добави разпоредба, която да посочва дали след вписването в съответния регистър представените заявления и придружаващите ги документи следва да се унищожат или да бъдат архивирани някъде.

Според чл. 6, ал. 2 от наредбата информацията в електронните партиди се структурира в раздели. И видно от чл. 8 един от тези раздели носи името „Документи за регистрация“.

В същото време според чл. 7 към всяка електронна партида трябва да има и досие, в което ще се събират и съхраняват електронни копия на документите, удостоверяващи вписаните обстоятелства. Според граматическия смисъл на чл. 7 досието не е структурна част (раздел) от партидата, а някакво допълнение към нея.

Така се получава дублиране във функциите и предназначението на досието към партидата и на раздел „Документи за регистрация“ от партидата.

Ето защо предлагам или чл. 7 да се заличи, или във всички алинеи на чл. 8 да се заличи последната точка, която се отнася до раздел „Документи за регистрация“ от партидата.

Използвам темата с партидите, за да обърна внимание и на това, че според чл. 47б, ал. 2 и 3 от ЗУЕС самият регистър на професионалните управители трябва да бъде структуриран като раздел в единния централизиран публичен електронен регистър, който ще бъде създаден като ЕИСЕС. И не е много подходящо партидите в този раздел (регистър) от своя страна също да се състоят от раздели.

Предлагам в чл. 4 да се добави нова ал. 3, която да урежда въпроса с предоставянето на отворени данни в съответствие с правилата и принципите, посочени в чл. 15 от Наредбата за общите изисквания към информационните системи, регистрите и електронните административни услуги.

Тази алинея може да има следния примерен текст:

„(3) ЕИСЕС поддържа публичен, свободен и безплатен интерфейс за свързани отворени данни по реда на Закона за достъп до обществена информация. При публикуването на отворени данни личните данни и друга защитена информация в регистрите по чл. 47а, ал. 1 от ЗУЕС се анонимизират, а частта от информацията, която не може да се използва повторно, съгласно чл. 41б, ал. 1 от Закона за достъп до обществена информация, не се публикува.

Въпросът с актуализирането на данните в ЕИСЕС е предмет на разпоредбите в чл. 9 от наредбата, но тези разпоредби са неясни и двусмислени. Най-малкото трябва да се поясни какво се разбира под „актуализация на данните“, защото в ал. 2 на чл. 9 се говори за промяна в данните по електронните партиди, докато според чл. 12, ал. 3 от Наредбата за общите изисквания към информационните системи, регистрите и електронните административни услуги (Наредбата по ЗЕУ) записите в регистрите не подлежат на изтриване или на промяна.

За да се получи съгласуваност между Наредбата за ЕИСЕС и Наредбата по ЗЕУ предлагам чл. 9 от първата наредба да се промени по следния начин:

„Чл. 9. (1) Актуализация на данните по електронните партиди в регистрите по чл. 47а, ал. 1 от ЗУЕС се извършва при промяна в някое от обстоятелствата, които подлежат на вписване. Актуализацията се извършва само чрез създаване на отделен нов журнален запис, отразяващ актуалното състояние.

(2) Актуализация по реда на ал. 1 се извършва и при установяване на явна фактическа грешка на данни, вписани в регистрите.

(3) При извършване на актуализация по реда на ал. 1 журнални записи, които отразяват предходни състояния, които вече не са актуални, не се изтриват или променят, а се съхраняват във вида, в който са били създадени, с подходящ статус и информация за периода на актуалност или правно действие.

В предишен коментар потребителят asirekov направи препратка към изискванията за архивиране в НМИМИС, която е издадена на основание чл. 3, ал. 2 от Закона за киберсигурност и определя минималния обхват на мерките за мрежова и информационна сигурност.

Но по отношение на архивирането аз препоръчвам на вносителите на наредбата да се ръководят от чл. 42-43 на Наредбата за общите изисквания към информационните системи, регистрите и електронните административни услуги, тъй като именно в нейния обхват попада редът за периодично създаване на резервни копия и архивиране на данните по чл. 58а, т. 8 ЗЕУ.

Липсва преходна разпоредба, която да указва какво се случва с неприключилите административни производства по регистриране на сдружение на собствениците или на управителен съвет (управител) на етажна собственост, заварени от влизане в сила на ЕИСЕС. Трябва да се посочи ясно дали тези производства ще продължат по реда, определен с Наредба № РД-02-20-8 от 2012 г., или ще бъдат продължени по реда, определен с наредбата за ЕИСЕС.

Липсва и преходна разпоредба, която да урежда какво се случва при влизане в сила на ЕИСЕС с вече регистрираните сдружения на собствениците, вписани в децентрализираните регистри, водени от общинските администрации. Липсва яснота дали тези сдружения ще запазят регистрационните си номера или ще получат нови.

Също така не е ясно дали общинските администрации служебно ще издадат нови удостоверения за регистрация по новия образец.   

С оглед на това, че регистърът на етажната собственост трябва да бъде единен и централизиран (по аргумент от чл. 47е, ал. 1 от ЗУЕС), не следва да се допуска съществуването на други регистри на етажната собственост. Това изисква с ПЗР от наредбата за ЕИСЕС да се уреди съдбата на регистрите на етажната собственост и на сдруженията на собствениците, които се водят по места от общинските или районните администрации.

Ето защо предлагам в ПЗР на наредбата да се добави нов §5:

„§5. В 3-месечен срок от влизането в сила на наредбата кметовете на общини и райони предприемат действия по извеждането от експлоатация на всички регистри на етажната собственост и на сдруженията на собствениците, водени от съответната общинска или районна администрация. Регистрите по изречение първо, заедно с данните в тях, се архивират към момента на извеждането им от експлоатация.“  

Възразявам срещу §3, ал. 2 от ПЗР, с който на общинските/районните администрации се вменява задължение да въведат всички налични данни относно етажните собствености и сдруженията на собствениците на тяхната територия в Регистъра на етажната собственост по чл. 47а, ал. 1, т. 2 от ЗУЕС в 6-месечен срок от започване на функциониране на ЕИСЕС.

Възражението ми е продиктувано от следните съображения:

1. с отмяната на чл. 44 от ЗУЕС отпадна правното основание за издаване на Наредба № РД-02-20-8 от 2012 г., съответно вече няма нормативно задължение общинските администрации да поддържат свои публични регистри на етажната собственост;

2. съгласно чл. 12, ал. 1 и 2 от Наредба № РД-02-20-8 от 2012 г. министърът на регионалното развитие и благоустройството получава периодично справка за подадените уведомления за етажната собственост и за вписаните сдружения на собствениците. Съответно по-разумно и целесъобразно би било министърът да разпореди на своите подчинени в министерството да въведат служебно информацията от тези справки в ЕИСЕС.

Ето защо предлагам ал. 2 на §3 от ПЗР да се промени по следния начин:

„(2) При създаването на ЕИСЕС министърът на регионалното развитие и благоустройството или оправомощено от него лице въвежда в Регистъра на етажната собственост по чл. 47а, ал. 1, т. 2 от ЗУЕС информацията за всички регистрирани сдружения на собствениците и управители на етажната собственост, получена по реда на чл. 12, ал. 1 и 2 от Наредба № РД-02-20-8 от 2012 г.“

§2 от ПЗР предвижда новата наредба да отмени Наредба № РД-02-20-8 от 11 май 2012 г., а от своя страна §4 разпорежда отменяването да стане от момента на започване на функционирането на ЕИСЕС.

Възразявам срещу тези разпоредби по следните съображения:

- Наредба № РД-02-20-8 от 11 май 2012 г. е с отпаднало правно основание (чл. 44, ал. 4 от ЗУЕС е отменен през 2024 г.) и на основание чл. 13, ал. 1 от ЗНА не се ползва с юридическа сила. Така че няма нужда да се чака ЕИСЕС да започне да функционира, за да бъде отменена изрично тази наредба.

- в глава втора е определено съдържанието на ЕИСЕС и то включва електронни партиди на професионалните управители-търговци, вписани в регистъра по чл. 47а, ал. 1, т. 1 от ЗУЕС. А от формулировката на §4 от ПЗР на наредбата излиза, че чл. 8, ал. 1, с който се определя съдържанието на тези партиди, както и чл. 15, с който се определя регистрацията на професионалните управители, ще влязат в сила от датата на обнародване на наредбата. Това означава, че част от съдържанието на ЕИСЕС (регистъра на професионалните управители) ще бъде налично с влизането в сила на наредбата. От което пък следва, че и самата ЕИСЕС също ще започне да функционира (макар и частично) от обнародването на наредбата. 

На база същите съображения възразявам и срещу §3, ал. 1 от ПЗР, който предвижда до започването на функционирането на ЕИСЕС регистрацията на сдруженията на собствениците и вписването на управителните съвети (управителите) на сгради или отделни входове в режим на етажна собственост да се осъществява по реда, определен в Наредба № РД-02-20-8 от 2012 г. 

Като допълнително съображение против тази разпоредба искам да изтъкна и обстоятелството, че Наредба № РД-02-20-8 от 2012 г. урежда само реда за водене на публични регистри (към всяка община) на сдруженията на собствениците (за справка - чл. 1 от въпросната наредба). Но с нея не се определя никакъв ред за вписване на управителните съвети (управителите) на сгради или отделни входове в режим на етажна собственост. Има единствено изискване (чл. 11 от наредбата) общинските и районните администрации да събират и предоставят данни за управителите или за председателите на управителни съвети (не и за останалите техни членове) във вид на справка.

Възразявам срещу чл. 11 от наредбата, който предвижда базата данни за календарна година на ЕИСЕС да се архивира веднъж годишно по следните съображения:

1. разпоредбата не е формулирана точно и ясно, както изисква чл. 9, ал. 1 от ЗНА;

Така например не се разбира:

а) защо за всяка календарна година трябва да има отделна база данни на ЕИСЕС, както и кога и как се създава базата данни за следващата календарна година. Не мога да схвана каква е логиката да се правят по няколко бази данни (за всяка календарна година), които да съдържат едни и същи данни.

б) кога точно се извършва архивирането на базата данни – веднага след изтичането на съответната календарна година или по някое време следващата година, или когато и да е в някоя от следващите години;

в) какво се случва с базата данни от момента, в който изтече съответната календарна година, до момента на архивирането? Тази база данни остава ли активна или вече няма да има достъп до нея?

2. Според чл. 12 от наредбата за ЕИСЕС „при водене и съхраняване на регистрите в ЕИСЕС се съобразяват стандартите и политиките за съхраняване и архивиране на данни в публични информационни системи и установените общи нормативни изисквания за електронно управление в държавната администрация“. Което предполага, че трябва да се спазват нормите на Наредбата за общите изисквания към информационните системи, регистрите и електронните административни услуги.

Но според чл. 32, ал. 6 от въпросната наредба архивиране на електронни документи се допуска само след изтичане на срока за тяхното съхранение. И след като чл. 10 от наредбата за ЕИСЕС предвижда безсрочно съхранение на данните в системата, излиза, че архивирането на данните в ЕИСЕС е недопустимо.

Следва да се има предвид и чл. 43 от Наредбата за общите изисквания към информационните системи, регистрите и електронните административни услуги, който определя, че на архивиране подлежат само електронни документи, по-стари от две години, чийто срок на валидност е изтекъл, освен ако в закон не е предвидено друго. А след като наредбата за ЕИСЕС не е закон, тя не може да определя друг ред за архивиране на базата данни на ЕИСЕС.  

На база изложеното по-горе предлагам чл. 11 от наредбата за ЕИСЕС да бъде заличен.

В наредбата се говори за структурирани данни на няколко места – в чл. 5, който дори специално е наименован „Структурирани данни“, както и в чл. 13.

Предлагам разпоредбите, свързани с тези данни, да се обособят на едно място в наредбата, за да се спази изискването по чл. 9, ал. 1 от ЗНА за точно и ясно формулиране на нормативните разпоредби.

Съгласно чл. 11, ал. 5 от Наредбата за общите изисквания към информационните системи, регистрите и електронните административни услуги всеки запис в регистър трябва да има уникален идентификатор, генериран по един от следните начини:

1. съгласно стандарт RFC 4122;

2. съгласно методиката по приложение № 3 от въпросната наредба;

3. друг начин, определен в нормативен акт.

Идентификаторите, генерирани по първия начин представляват 36-значен буквено-цифров низ (стринг).

Идентификаторите, генерирани по втория начин (съгласно методиката) представляват 16-значен низ (стринг) от цифри.

Но според чл. 8 от наредбата за ЕИСЕС уникалните номера на партидите в двата регистъра по чл. 47а, ал. 1 от ЗУЕС могат да бъдат както цифрови, така и буквено-цифрови. Което навежда на мисълта, че тези номера ще се генерират или по повече от един начин, или по някакъв неуточнен начин.

В първата хипотеза ще е налице нарушение на изискването по Наредбата за общите изисквания към информационните системи, регистрите и електронните административни услуги да се използва само един начин за генериране на уникален идентификатор.

Във втората хипотеза също ще е налице нарушение на въпросната наредба, защото не е спазено изискването в наредбата на ЕИСЕС да бъде определен друг начин за генериране на уникален номер на партидите.  

С оглед на гореизложеното призовавам наредбата за ЕИСЕС да се преработи и допълни , като в нея еднозначно бъде определен начинът, по който се генерира уникалният номер на партида.

Моля към документите, публикувани за обществено обсъждане, да се добави и такъв, който да удостоверява, че проектът на наредбата е съгласуван от вносителя с министъра на електронното управление, както изисква чл. 7з, ал. 1 от ЗЕУ.

В противен случай ще има основание да се смята, че нормативния акт е бил приет в нарушение на законоустановените правила. 

Съгласно чл. 47в, ал. 2 от ЗУЕС регистрацията на професионалните управители на етажна собственост е със срок на действие до 5 години, като не се предвижда възможност този срок да бъде удължаван.

В същото време чл. 47г, ал. 1 от ЗУЕС не предвижда заличаване на търговеца при изтичане на срока на регистрацията му. Съответно, на основание чл. 12, ал. 1 от Наредбата за общите изисквания към информационните системи, регистрите и електронните административни услуги, при изтичане на срока на регистрацията в партидата на съответния търговец трябва да се създаде отделен нов журнален запис, отразяващ актуалното състояние.

Също така би било логично след изтичането на срока на регистрация съответният търговец да може да подаде ново заявление за вписване в регистъра, въз основа на което да му бъде издадено и ново удостоверение за регистрация.

Но нито в закона, нито в наредбата има определен ред за подновяване на регистрацията.

За да се преодолее тази нормативна празнота, предлагам в чл. 15 от наредбата да се добавят алинеи със следното примерно съдържание:

„(xx) Министерството на регионалното развитие и благоустройството следи служебно за изтичането на срока на действие на регистрацията на всеки професионален управител-търговец, който е вписан в регистъра по чл. 47а, ал. 1, т. 1 от ЗУЕС. При изтичането на този срок се погасява правото на търговеца да извършва по занятие дейност по управление на етажна собственост на територията на Република България, освен ако търговецът не е регистриран като професионален управител за нов срок съгласно ал. yy.

(yy) Търговец, който е вписан в регистъра по чл. 47а, ал. 1, т. 1 от ЗУЕС, може да подаде заявление за повторна регистрация като професионален управител до един месец преди изтичането на срока на текущата му регистрация, като съответно се прилага ал. 1. При подновяване на регистрацията за нов срок се издава ново удостоверение за регистрация на търговеца.

(zz) В случаите по ал. xx и yy в партидата на съответния търговец се създава нов журнален запис, отразяващ актуалното състояние.“

Съответно в образеца на заявлението (приложение № 1) предлагам да се добави нов вид заявление – за подновяване на регистрацията.

Предлагам в чл. 20, ал. 1:

• в изречение първо да се заличат думите „б. „а““, защото Регистърът на етажната собственост е по чл. 47а, ал. 1, т. 2 от ЗУЕС и с буквите „а“ и „б“ към тази точка само се определят какви данни се съдържат в този регистър;
• в изречение второ да се заличат думите „които не са вече вписани от друг административен орган“ и запетаята след тях, защото в чл. 47д, ал. 1 от ЗУЕС изрично е отбелязано, че вписването на сдруженията на собствениците става чрез съответната община по местонахождение на сградата в режим на етажна собственост. И на практика липсва законово основание някой друг административен орган да може да вписва данни по партидата на сдружението в регистъра на етажната собственост;
• да се добави изречение трето - „Заявлението се подава пред общинската администрация по местонахождението на сградата в режим на етажна собственост лично или чрез упълномощен представител.“. В чл. 15, ал. 1 е посочено изрично къде се подава заявлението за регистриране на професионален управител на етажната собственост и е логично подобен текст да фигурира и в чл. 20, ал. 1.

Възразявам срещу ал. 2 от чл. 20 по следните съображения:

1. Разпоредбата изисква разглеждането на заявленията да става по реда на постъпването им, което предполага те да получават входящ номер от деловодството на съответната общинска администрация. Но в образеца на заявлението (приложение № 3 от наредбата) няма предвидено място за поставяне на входящ номер. Не е ясно и как ще се поставя входящ номер на заявленията, които се подават по електронен път;

2. Наредбата не указва нито кой трябва да следи за реда, по който се обработват заявленията, нито дали нарушаването на този ред води до някакви последици;

3. Не става ясно кои „отговорни“ длъжностни лица са адресати на разпоредбата. Това може да са деловодителите, които приемат заявленията при подаването им, а може да са и други общински служители, които имат достъп до ЕИСЕС да въвеждат информация в съответния регистър;

4. Съгласно изречение второ на чл. 47д, ал. 1 от ЗУЕС, срокът за въвеждане на информацията за съответното сдружение е 14-дневен. Този срок прави абсолютно безпредметно да се определя ред за разглеждане на заявленията.

Възразявам срещу ал. 3 от чл. 20, защото тя до голяма степен преповтаря по смисъл първата алинея на чл. 6, като по този начин се нарушава чл. 9, ал. 1 от ЗНА.

Възразявам и срещу ал. 4 от чл. 20, защото нейното съдържание предполага тя да бъде първа, а не последна алинея от чл. 20.

Съгласно чл. 47в, ал. 6 от ЗУЕС с наредбата трябва да се определят минималните застрахователни премии по задължителната застраховка „Професионална отговорност“ на професионалните управители на етажна собственост. С това се цели регламентиране на едно минимално ценово ниво, под което да не може да слезе нито един застраховател и по този начин се намалява вероятността за ценови дъмпинг.

Но с предложената формулировка на чл. 19 се прави опит това законово изискване да бъде заобиколено.  

С оглед на горното предлагам чл. 19 да добие вид, подобен на този на чл. 9, ал. 1 от наредбата по чл. 171, ал. 2 от ЗУТ, а именно:

„Чл. 19. Минималният размер на застрахователната премия по отделна полица е едно на хиляда от агрегатния лимит, но не по-малко от 50 лв.“  

Възразявам срещу четвъртата алинея на чл. 15, която предвижда заличаването на професионален управител да се извършва служебно само в случаите по чл. 47г, ал. 1, т. 1, 2, 4 и 5 от ЗУЕС. Мотивите ми за това са следните:

а) служебно заличаване трябва да се извършва и при изтичане на срока на действие на регистрацията, който не може да е по-голям от 5 години;

б) според чл. 47г, ал. 2 от ЗУЕС министърът на регионалното развитие и благоустройството не може да следи служебно за обстоятелството по чл. 47г, ал. 1, т. 4. Следователно е недопустимо да се извършва служебно заличаване на професионалния управител в тези случаи.

Освен това формулировката на ал. 4 е непълна, защото не дава информация какво се случва с партидата след заличаването. Разпоредбата на чл. 47г, ал. 4 от ЗУЕС указва, че лице, което е било заличено, но иска отново да извършва дейност по управление на етажна собственост, трябва да подаде ново заявление за вписване. И след като законът изисква ново вписване, логично е то да се извърши чрез откриване на нова партида, а старата партида да не може да се използва повече.  

Затова предлагам ал. 4 да се промени по следния начин:

„(4) Вписаните в регистъра на професионалните управители на етажна собственост търговци се заличават с изтичането на срока на действие на тяхната регистрация, както и в случаите по чл. 47г, ал. 1 от ЗУЕС. Датата на заличаването се отбелязва в съответната електронна партида, след което не се допуска вписване на нови обстоятелства в нея. Когато заличаването се извършва на някое от основанията по чл. 47г, ал. 1 от ЗУЕС, министърът на регионалното развитие и благоустройството издава уведомление съгласно приложение № 2, което може да се оспори по реда на Административнопроцесуалния кодекс.“

Възразявам срещу третата алинея на чл. 15, тъй като тя до голяма степен преповтаря по смисъл първата алинея на чл. 6, като по този начин се нарушава чл. 9, ал. 1 от ЗНА.

Затова предлагам тази алинея да се промени по следния начин:

„(3) В срок от 30 дни от получаването на заявлението или от момента на отстраняване на нередностите в заявлението или приложените към него документи министърът на регионалното развитие и благоустройството или оправомощено от него длъжностно лице издава удостоверение за регистрация на професионалния управител-търговец съгласно приложение № 1а.“

Съответно приложеният към пакета от документи образец на такова удостоверение да се добави към наредбата като приложение № 1а към чл. 15, ал. 3.

Според наредбата уникалният номер на всяка електронна партида може да бъде цифров или буквено-цифров, но не се указва нито от колко знака се състои този номер, нито кои букви и от коя азбука са позволени за употреба. По този начин се нарушава изискването по чл. 9, ал. 1 от ЗНА разпоредбите на нормативните актове да бъдат точни и ясни.

Затова предлагам в наредбата да се регламентира по ясен и недвусмислен начин как се определя уникалният номер на електронната партида – от колко знака се състои този номер и какви могат да бъдат тези знаци. 

Във връзка с изложените в предходния коментар възражения предлагам чл. 2 да бъде формулиран по друг начин, а именно:

„Чл. 2. (1) Към министерството на регионалното развитие и благоустройството се създава и поддържа единна информационна система, която обединява следните централизирани регистри:

1. регистър на професионалните управители на етажна собственост;

2. регистър на етажната собственост, съдържащ данни за:

а) сдруженията на собствениците на територията на Република България;

б) управителните съвети (управителите) на сгради или отделни входове в режим на етажна собственост на територията на Република България.

(2) В единната информационна система се създават и поддържат потребителски профили на длъжностните лица, които имат право да въвеждат, актуализират и заличават данни в регистрите по ал. 1, т. 1 и 2. Всеки потребителски профил включва данни за длъжностното лице (име, ЕГН, длъжност и телефон за връзка), а също така неговото потребителско име и квалифицирано удостоверение за електронен подпис.

(3) Министърът на регионалното развитие и благоустройството определя със свой акт длъжностните лица, които:

1. отговарят за създаването и поддържането на единната информационна система и на потребителските профили в нея;

2. могат да въвеждат, актуализират и заличават данни в регистъра по ал. 1, т. 1, като тези длъжностни лица отговарят за достоверността на въвежданата информация, както и за навременното ѝ въвеждане.

(4) Кметът на всяка община определя със свой акт служителите на общинската администрация, които могат да въвеждат, актуализират и заличават данни в регистъра по ал. 1, т. 2 и изпраща до министъра на регионалното развитие и благоустройството писмено искане за създаване на потребителски профили на тези лица в единната информационна система.

(5) Длъжностните лица с активен потребителски профил в единната информационна система осъществяват достъп до съответния регистър чрез потребителски или програмен интерфейс с квалифициран електронен подпис, издаден в съответствие с изискванията на Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги. Достъпът чрез програмен интерфейс може да се осъществи и с други мерки и средства за защита.

(6) Лицата по ал. 5 се лишават от достъп до съответния регистър чрез дезактивиране на техния потребителски профил по искане на ръководителя на съответната администрация. Потребителският профил се дезактивира на датата, посочена в искането, а ако такава дата не е посочена – незабавно след получаване на заявката.

(7) Достъпът до данните, публикувани в регистрите по ал. 1, е свободен и безплатен."

Възразявам цялостно срещу разпоредбите на чл. 2 поради тяхното съществено отклонение от разпоредбите на ЗУЕС. Мотивите ми за това са следните:

• Предложената формулировка на чл. 2, ал. 1 не съответства на чл. 47а, ал. 1 от ЗУЕС, според която единната информационна система се създава и поддържа към МРРБ, а не от министъра, който оглавява МРРБ. За да може ал. 1 на чл. 2 да остане във видa, в който е предложена, необходимо е преди това разпоредбата на чл. 47a, ал. 1 от ЗУЕС да се промени и да заприлича на тази по чл. 7д, ал. 1 от ЗЕУ.
• В наредбата не е посочено как се осигурява достъп до данните в регистрите по чл. 47а, ал. 1 от ЗУЕС. След като в закона е указано, че тези регистри са публични, би трябвало достъпът до данните в тях да бъде свободен и безплатен. 
• В ал. 3 на чл. 2 е посочено, че актуализацията на данните в регистрите се извършва от длъжностни лица, определени с нарочен акт. Но остава неуреден въпросът от кого се извършва първоначалното вписване и заличаването на данни;
• Според ал. 2 на чл. 2 вписването, актуализацията и заличаването на данни в Регистъра на етажната собственост се извършва от съответната общинска администрация. Но според ал. 4 оторизиран достъп да извършват такива действия могат да получат и длъжностни лица от районни администрации. Това противоречие между разпоредбите на двете алинеи е в разрез с изискванията на чл. 9, ал. 1 от ЗНА.
• Разпоредбата на ал. 4 на чл. 2 е вътрешно противоречива. От една страна тя казва, че определени длъжностни лица в общинските и районни администрации имат правомощия да откриват електронни партиди и да въвеждат данни в тях, но от друга страна казва, че въпросните лица не могат да упражняват тези свои правомощия, ако не им бъде предоставен оторизиран достъп от страна на министъра на регионалното развитие и благоустройството или определено от него лице (без да се уточнява дали става въпрос за длъжностно лице или това може да е всяко лице, включително юридическо лице). Но чл. 47а, ал. 2 от ЗУЕС определя, че оторизиран достъп за извършване на вписване, актуализиране и заличаване на данни за обстоятелствата, които подлежат на вписване трябва да има всяка общинска администрация. Тоест районните администрации не трябва да имат такъв достъп, а достъпът на общинските администрации трябва да е постоянен (по силата на закона), а не да зависи от волята на министъра или определено от него лице.
• В ал. 6 се говори за „промяна в обхвата на достъпа“, което звучи несериозно. Няма логика да има деление и специализация на длъжностните лица – едни само да вписват, други само да актуализират, а трети само да заличават данни. Освен това според чл. 3 от наредбата няма варианти за обхват на достъпа и всички длъжностни лица по чл. 2 имат еднакви права, тоест обхватът на техния достъп не подлежи на промяна. 
• Според ал. 7 при необходимост от прекратяване на правото на достъп на длъжностно лице ръководителят на съответната администрация трябва да посочи и причината за прекратяване на достъпа. А в следващата алинея (ал. 8) се сочи, че достъпът се прекратява задължително само в определени случаи. Така възниква въпросът в кои случаи не е задължително прекратяване на достъпа, въпреки че ръководителят на съответната администрация е поискал това. Ако прекратяването на достъпа е задължително във всички случаи, тогава е по-логично ал. 7 и ал. 8 да се обединят в една разпоредба. Ако все пак има случаи, в които прекратяването на достъпа не е задължително, редно е в наредбата да се посочат кои са те, за да се спази изискването по чл. 9, ал. 1 от ЗНА за точност и яснота на нормативните разпоредби. 

Предлагам чл. 1 да се промени по следния начин:

„Чл. 1. С наредбата се определят:

1. редът за събирането, обработването, съхраняването и поддържането на регистрите и компетентните административни органи, които имат право да вписват, актуализират и заличават съответните данни в единната информационна система по чл. 47а, ал. 1 от Закона за управление на етажната собственост (ЗУЕС);
2. редът за определяне на идентификационен код на етажната собственост съгласно чл. 47е, ал. 4 от ЗУЕС;
3. условията и редът за задължително застраховане на лицата по чл. 47в, ал. 1 от ЗУЕС, включително застрахователното покритие, изключените рискове, минималните застрахователни суми и премии.“

Мотиви: Формулировката на т. 4 от чл. 1 се разминава със законовата делегация по чл. 47в, ал. 6 от ЗУЕС. А чл. 9, ал. 1 от ЗНА изисква нормативните разпоредби да бъдат точни и ясни.

Освен това в ЗУЕС липсва изрична делегация, че редът и начинът на създаване, поддържане, използване и развитие на единната информационна система по чл. 47а, ал. 1 от ЗУЕС трябва да се определи с наредба, още по-малко с тази по чл. 47а, ал. 3 от ЗУЕС. Което означава, че с т. 1 на чл. 1 от наредбата се нарушава изискването на чл. 12 от ЗНА.

Предлагам и да се промени името на информационната система, както и името на самата наредба, защото, видно от наименованието на глава трета от ЗУЕС, единната информационна система по чл. 47а, ал. 1 следва да се нарича „Единна информационна система на професионалните управители, сдруженията на собствениците и на етажната собственост“.

С оглед на направените по-горе възражения, предлагам следното:

1. Заглавието на чл. 21 да се промени на „Регистрация на управителен съвет (управител) на етажна собственост“;
2. чл. 21 да се преформулира по следния начин:

„Чл. 21. (1) Всички управителни съвети (управители) на сгради или отделни входове в режим на етажна собственост подлежат на вписване в Единния централизиран регистър на етажната собственост.

(2) За целите на вписването в регистъра по ал. 1 председателят на управителния съвет (управителя) на сградата или входа подава уведомление до общинската или районната администрация по местонахождението на сградата в срок до един месец от избирането му, заедно с копие от протокола от проведеното общо събрание на етажната собственост. Уведомлението трябва да съдържа информация за:

1. адреса на етажната собственост;

2. идентификатора на сградата и броя самостоятелни обекти в нея;

3. имената на членовете на управителния съвет (управителя) или на професионалния управител-търговец, вписан в регистъра по чл. 47а, ал. 1, т. 1 от ЗУЕС, на членовете на контролния съвет (контрольора) и на касиера, заедно с телефони за връзка и електронните адреси на членовете на управителния съвет (управителя);

4. размера на определените ежемесечни вноски за фонд "Ремонт и обновяване".

(3) При промяна на някое от обстоятелствата по ал. 2 председателят на управителния съвет (управителят) подава уведомление до общинската или районната администрация в срок до един месец от узнаването. Ако промяната се дължи на решение, взето от общото събрание на етажната собственост, към уведомлението се прилага и копие от протокола от събранието.

(4) Уведомленията по ал. 2 и 3 се подават по електронен път или на траен носител, като в 14-дневен срок от получаването им кмета на съответната община или оправомощено от него длъжностно лице проверява дали са спазени изискванията на закона и ако установи, че предоставените данни са:

1. пълни и точни, въвежда информацията в регистъра по ал. 1;

2. непълни или неточни, указва на председателя на управителния съвет (управителя) да отстрани непълнотите или неточностите в 14-дневен срок.

(5) Ако непълнотите или неточностите в данните не бъдат отстранени в срока по ал. 4, т. 2, кметът на общината постановява мотивиран отказ за вписване, който незабавно се връчва на председателя на управителния съвет или на управителя на етажната собственост, или на професионалния управител-търговец, избран по реда на чл. 19, ал. 8 от ЗУЕС.

(6) В случаите по ал. 4, т. 1, ако етажната собственост не е била вписана до този момент в регистъра по ал. 1, за нея се определя идентификационен код съгласно чл. 22 и се открива електронна партида, по която се въвежда съответната информация.

В предходен коментар отбелязах, че чл. 21 от наредбата има две заглавия:

• Регистрация на етажна собственост

И

• Регистрация на етажна собственост на територията на Република България.

Но сега искам да направя възражение за това, че нито едно от тези заглавия не съответства на съдържанието на нормативната разпоредба, за която се отнася. Защото с чл. 21 всъщност се регламентира регистрацията не на етажна собственост, а на управителните съвети (управителите) на сгради или отделни входове в режим на етажна собственост на територията на Република България.

Възразявам и срещу образеца на документ, който се явява приложение №4 към чл. 21, по следните съображения:

• приложението неясно защо е наречено „заявление“, въпреки че в чл. 56, ал. 3 от ЗУЕС се използва термина „уведомление“;
• в ЗУЕС не се съдържа разпоредба, с която на Министъра на регионалното развитие и благоустройството да се делегира правомощие да утвърждава образец на този документ, каквито например се съдържат в чл. 7, ал. 7, чл. 23, ал. 1, т. 3а, чл. 28, ал. 3 или чл. 47б, ал. 4 от закона;
• в образеца на документа, неясно защо, е отбелязано специално, че предоставянето на информация за електронна поща не е задължително. А по този начин се нарушава законовото изискване, закрепено в чл. 47е, ал. 1, изречение трето от ЗУЕС, в регистъра на етажната собственост да се вписва информация и за електронните адреси на членовете на управителния съвет (управителя).

Възразявам и за това, че чл. 21 не е формулиран кратко, точно и ясно, както изисква чл. 9, ал. 1 от ЗНА. Най-малкото в него няма и една дума за това какво се прави, когато се установи, че подадените от председателя на управителния съвет (управителя) данни за вписване са непълни или неточни. Ако се налага човек да чете закона (чл. 47е от ЗУЕС), за да разбере какво се прави в такъв случай, за какво въобще служи наредбата!?

Според чл. 47в, ал. 3 от ЗУЕС данните, които трябва да се публикуват в регистъра на професионалните управители на етажна собственост, трябва да включват:

• адрес за кореспонденция;
• управител;
• едноличен собственик на капитала.

Но нито в ЗУЕС, нито в наредбата е посочено, как трябва да се процедира, ако част от тези данни липсват.

Например един търговец може изобщо да няма внесен капитал (ако е персонално дружество) или неговият капитал да е собственост на няколко лица.

Също така, в зависимост от вида на дружеството, един търговец може да има няколко управителя или дори колективен управителен орган.

Не е ясно и как се определя/декларира адреса за кореспонденция, тъй като в образеца на заявлението за вписване има поле само за адреса на управление.   

С оглед на тази нормативна празнота, предлагам в наредбата да се уреди изрично какво точно се записва в електронните партиди, съответно се публикува в регистъра на професионалните управители на етажна собственост, когато част от данните, посочени в чл. 47в, ал. 3 от ЗУЕС, не са налични по обективни причини.

Предлагам да се промени името на документа на:

„Уведомление за извършено заличаване на търговец от регистъра на професионалните управители на етажна собственост“.

Мотиви: Използване на по-ясен и разбираем изказ и постигане на по-добра съгласуваност с чл. 47г, ал. 1 от ЗУЕС.

Освен това в образеца на уведомлението има неправилна препратка към чл. 47е, ал. 1 от ЗУЕС.

Предлагам в чл. 15 да се добави алинея 5, която да гласи следното:

„(5) От датата на заличаване на професионалния управител-търговец издаденото на негово име удостоверение за регистрация става невалидно и се прекратяват всички права, произтичащи от това удостоверение.

Мотиви: Да се внесе по-голяма яснота относно последиците от заличаването на търговеца от регистъра.

Предлагам в образеца на заявление за вписване в регистъра на професионалните управители на етажна собственост да се променят поле № 4 и поле № 5, като от тях отпаднат данните за номер на стационарен телефон и номер на факс, тъй като тези средства за комуникация от разстояние са морално и технологично остарели и отдавна не се използват.

Освен това предлагам в поле № 4 да отпадне обособеното място за населено място, тъй като съгласно т. 4 от указанията за попълване на заявлението името на населеното място се попълва в секцията „Седалище“ и няма нужда тази информация да се повтаря на още едно място.

Също така предлагам:

• изречението за отговорността по чл. 313 НК в края на заявлението да се уеднакви със същото по смисъл изречение в края на образеца на декларацията по чл. 47б, ал. 4, т. 1 от ЗУЕС;
• в т. 2 от указанията за попълване да се уточни, че персоналният идентификационен код (ПИК) е този, който е бил издаден от Агенцията по вписванията при регистриране на търговеца, за да не се бърка с ПИК, който е издаден от друга държавна институция като например НОИ или НАП;
• в т. 4 от указанията за попълване да се заличи последното изречение, което гласи „Посочват се също седалището и адреса на управление на клоновете, ако има такива.“, тъй като клонът не е самостоятелна фирма, различна от дружеството, което го е създало.

Принципът на правна сигурност, който е общ принцип на правото, има за цел да се осигури предвидимост на правните положения и отношения. Зачитането на принципа на правната сигурност изисква институциите на държавата по принцип да избягват непоследователността, която би могла да възникне при прилагане на различните разпоредби от националното право и най-вече в хипотезата, когато тези разпоредби са ориентирани към една и съща цел.

А целта на задължителното застраховане на лицата по чл. 47в, ал. 1 от ЗУЕС е да се осигури покритие за вредите, които те могат да причинят на трети лица при или по повод осъществяване на своята професионална дейност.     

Същата цел има и задължителното застраховане на лицата по чл. 171, ал. 1 от ЗУТ.

Ето защо, следвайки принципа на правната сигурност, с наредбата по чл. 47а, ал. 3 от ЗУЕС трябва да се определят условията за задължително застраховане на професионалните управители на етажна собственост по същия начин, както това е сторено по отношение на задължителното застраховане на участниците в строителството с наредбата по чл. 171, ал. 2 от ЗУТ.

От изключенията, посочени в чл. 17 от проекта на наредбата, е видно, че неговите автори все пак са заимствали нещо от наредбата по чл. 171, ал. 2 от ЗУТ. Но защо не са взели пример и от другите разпоредби на тази наредба!?  

С оглед на гореизложеното и с цел гарантиране на правната сигурност, предлагам в наредбата по чл. 47а, ал. 3 от ЗУЕС да се регламентира:

- какъв е предмета на задължителната застраховка - за сравнение виж чл. 2, ал. 2 от наредбата по чл. 171, ал. 2 от ЗУТ;

- какво е минималното покритие по задължителната застраховка - за сравнение виж чл. 3 от наредбата по чл. 171, ал. 2 от ЗУТ;

- какви са минималните застрахователни премии – за сравнение виж глава трета от наредбата по чл. 171, ал. 2 от ЗУТ;

- право на собствениците, ползватели и обитателите на самостоятелни обекти в етажната собственост да получат по всяко време копие от договора за задължителна застраховка – по аналогия на чл. 12, ал. 2 от наредбата по чл. 171, ал. 2 от ЗУТ.

В чл. 1, т. 1 от наредбата е посочено, че единната информационна система (на етажната собственост) ще съдържа два публични регистъра по чл. 47а, ал. 1 от ЗУЕС. Но в закона е посочено, че информационната система трябва да обединява тези регистри. А според речника на българския език думата „обединява“ означава нещо да бъде събрано в едно цяло и да образува единство. Което означава, че единната информационна система всъщност трябва да представлява единен регистър, който да обединява в едно двата регистъра по чл. 47а, ал. 1 от ЗУЕС. И това се потвърждава от разпоредбата на чл. 47б, ал. 2, където изрично е посочено, че Регистърът на професионалните управители на етажна собственост представлява раздел от „Единния централизиран публичен електронен регистър“.     

С оглед на гореизложеното предлагам в наредбата ясно да бъде регламентирано следното:

- единната информационна система по чл. 47а, ал. 1 от ЗУЕС се създава като Единен централизиран публичен електронен регистър (ЕЦПЕР);

- в ЕЦПЕР се обособяват като отделни раздели:

1) Единен регистър на професионалните управители на етажна собственост;

2) Единен регистър на етажната собственост.

Съответно предлагам да се измени и заглавието на наредбата – да стане „Наредба ...... за единния централизиран публичен електронен регистър“.

Под формата на въпроси "Защо" искам да изразя своето възмущение относно начина, по който е структурирана наредбата.  

1. Защо в наредбата фигурира глава втора, при положение че няма глава първа?

2. Защо глава втора съдържа два пъти раздел VII?

3. Защо първият по ред раздел VII на глава втора има две заглавия?

4. Защо в чл. 22, ал. 2 се прави препратка към „Закона за териториалното деление на Столичната община и големите градове“? Има ли въобще такъв закон или се има предвид Закона за административно-териториалното устройство на Република България?

5. Защо в раздел IV на глава втора, който е озаглавен „Съхраняване на ЕИСЕС“, е включена (чл. 14) информация за държавната такса, която се заплаща за вписване на обстоятелства в Регистъра на професионалните управители на етажна собственост? Какво общо има тази информация със съхраняването на ЕИСЕС, за да се налага нейното включване именно в този раздел? Още повече, че този раздел се намира в глава втора, която е озаглавена „Съдържание на единната информационна система на етажната собственост“, което не предполага по никакъв начин в тази структурна част от нормативния акт да се съдържа каквато и да било информация от подобен характер (за реда за плащане на държавни такси).

6. Защо разпоредбите за задължителната застраховка на професионалните управители на етажна собственост е включена в раздел V на глава втора, а не е обособена в отделен раздел/глава? Какво общо има тази застраховка с регистрацията на професионалните управители на етажна собственост, след като данни за нея нито се изискват, нито се вписват в регистъра?

7. Защо вторият по ред раздел VII на глава втора, който е озаглавен „Определяне на идентификационен код на етажната собственост“, съдържа (чл. 23) разпоредба относно образците за заявяване на електронни административни услуги? Какво общо имат тези образци с идентификационния код на етажната собственост, за да бъдат обединени в един раздел? Тук е валиден и вторият ми коментар по т. 5 по-горе.

Не е професионално в документа с мотивите към проекта на наредба да има коментари на участниците в разработването на проекта. 

Подкрепям напълно прежденаписаното становище от г-н Илия Христозов и се присъединявам към неговите предложения.

Силно подкрепям предложението за промяна на начина на ползване на отпуска в случай на смърт на роднина.

Все пак предлагам една техническа поправка в предложената нова ал. 2 в чл. 50 - съюзът "и" между думите "работника" и "служителя" да се замени със съюза "или". Така изречението ще добие по-ясен и логичен смисъл.

Възразявам срещу предлаганата промяна в чл. 471, ал. 2 на КЗ, с която за средства за обществен превоз на пътници следва се определят и бавнодвижещи се превозни средства, предназначени за теглене на каравани и вагони, използвани за развлекателна дейност. Това на практика са превозни средства-влекачи, в които няма места за пътници. Така че за тях всъщност няма как да се сключи задължителната застраховка „Злополука“ на пътниците.

1. Възразявам срещу предлаганото изменение и допълнение в ал. 1 на чл. 24г от ЗАП по следните съображения:

- думата „превоза“ е в единствено число, докато изречението започва с множественото число на тази дума – „превозите“;

- думата „притежавам“ обичайно се отъждествява с право на собственост, а в същото време превозното средство, с което се извършват атракционните превози, може да бъде и наето;

- в ал. 2 не се съдържат конкретни изисквания към превозните средства, така че няма логика в изречение първо на ал. 1 да се прави препратка към такива изисквания;

С оглед на горното предлагам изречение първо на ал. 1 в чл. 24г да се промени по следния начин:

„Превозите с атракционна цел се извършват със собствени и/или наети пътни превозни средства от търговци, регистрирани по Търговския закон и вписани в базата данни на общината, където ще се извършват превозите. 

2. Предложената промяна в досегашната ал. 5 на чл. 24г от ЗАП е неясна. Превозните средства от категория М1 са леки автомобили и за тяхното управление се изисква свидетелство за управление В.

3. Предлагам от предложената нова ал. 7 в чл. 24г от ЗАП да отпаднат думите „и постигнатите договорености с Кмета на съответната община“.

Мотиви: С тези думи се прави намек за корупция. Ако има някакъв договор, то той е сключен с общината, а не с кмета.

4. Предлаганият нов чл. 24г¹ в ЗАП е формулиран много неясно и двусмислено, от което ще възникнат трудности по точното прилагане на закона.

Мотиви:

1) Алинея 1 на чл. 24г¹ регламентира с какви превозни средства се извършват превозите с атракционна цел. Но това е направено и в т. 57 на §1 от ДР на ЗАП. Така че ал. 1 ще внесе само объркване.

2) В ал. 2 на чл. 24г¹ се говори за лицата по чл. 24г, ал. 1. Но там има две категории лица – търговци и кметове. Следва да се уточни за кои точно лица става въпрос.

3) В ал. 3 на чл. 24г¹ се съдържа противоречие – от една страна т. 1 препраща към всички задължителни условия за вписване по чл. 24г, ал.2, т. 2, които включват и документ за собственост или договор за ползване на превозното средство, а от друга страна т. 2 е специално посветена само на липсата на договор за ползване на превозното средство, тоест само на едно от задължителните условия за вписване по чл. 24г, ал.2, т. 2.

4) Точка 3 от ал. 3 на чл. 24г¹ е формулирана неправилно и трябва да се промени по следния начин:

„3. лицето по чл. 24г, ал. 1 е подало писмено заявление за заличаване на съответното превозно средство от базата данни.“

5) Алинея 5 на чл. 24г¹ е много объркваща. В предходните алинеи 3 и 4 на същия член се говори за заповед на кмета, а в ал. 5 изненадващо се оказва, че заповед за заличаване на вписване може да издаде и оправомощено от кмета длъжностно лице.

Предлагам ал. 5 да се промени по следния начин:

(5) Заповедите, издадени по реда на ал. 3 или ал. 4, могат да бъдат оспорени по реда на Административнопроцесуалния кодекс.“

5. Предлаганото допълнение в ал. 1 на чл. 93 е неподходящо, защото изброените в тази алинея документи са издадени за моторното превозно средство, докато заповедта за определяне на маршрут при превоз с атракционна цел не се издава за моторно превозно средство (предлаганата нова ал. 3 на чл. 24г не указва, че заповедта се издава за моторно превозно средство).

6. Предлаганото допълнение на ал. 2 от чл. 93 е незаконосъобразно. Няма законово задължение водачите на превозни средства, с които се изпълняват превози с атракционна цел, да носят заповедта за определяне на маршрута за тези превози. Така че непредставянето при проверка на тази заповед не може да е основание за налагане на наказание.

7. От разпоредбите на предлагания нов чл. 96е в ЗАП не става ясно дали отписването от базата данни става служебно, на база издаденото за нарушението наказателно постановление, или е необходима заповед на кмета.

Също така не е ясно дали отписването от базата данни представлява наказание или е принудителна административна мярка. Ако е първото, това е нарушение на ЗАНН, където такъв вид административно наказание не е предвиден, а ако е второто – разпоредбата трябва да се премести в глава девета. 

Предлагам да отпадне §4 от ПЗР по следните съображения:

- в наредбата по чл. 5, ал. 4 и чл. 76а от Закона за морските пространства, вътрешните водни пътища и пристанищата на Република България се съдържа легално определение за „джет“, така че няма нужда да се създава различно по смисъл определение за същия термин и в Кодекса за търговското корабоплаване;

- дейностите, свързани с водноатракционни услуги, се регулират с наредбата по чл. 5, ал. 4 и чл. 76а от Закона за морските пространства, вътрешните водни пътища и пристанищата на Република България. Така че е логично, ако ще се въвеждат изисквания към водачите на джетове, това да стане с изменение и допълнение на тази наредба, а не с дописване на Кодекса за търговското корабоплаване.

Предлагам в §1 на ДР да се промени определението по т. 4 за „водноатракционни услуги“ по следния начин:

4. „Водноатракционни услуги“ са услуги, свързани с използване на плавателни средства за спорт, туризъм и развлечение срещу заплащане.

Мотиви: В наредбата по чл. 5, ал. 4 и чл. 76а от Закона за морските пространства, вътрешните водни пътища и пристанищата на Република България вече се съдържа легално определение за „водноатракционни услуги“.

Възразявам анблок срещу разпоредбите, включени в глава седма, по изложените по-долу съображения.

Първата алинея от чл. 24 спокойно може да отпадне като просто се прецизира определението, дадено в §1, т. 1 от ДР по следния начин:

1. „Акредитиран орган за контрол“ е орган за контрол, акредитиран от Изпълнителна агенция „Българска служба за акредитация“ по БДС EN ISO/IEC 17020 при условията и по реда на Закона за националната акредитация на органи за оценяване на съответствието.

А нуждата от прецизиране на определението и така е налице, тъй като в закона се използва терминът „акредитиран орган за контрол“, а не „Акредитиран орган за контрол на съоръженията, оборудването и предпазните средства на атракционни услуги, представляващи източник на повишена опасност“.

Освен това акредитацията (виж повече на https://www.nab-bas.bg/akreditatsiya/kakvo-e-akreditatsiya.html) представлява официално признаване на компетентност за изпълнение на конкретни задачи от специализиран държавен орган (ИА „БСА“). Което означава, че органът по оценка на съответствието (наричан в закона „акредитиран орган за контрол“) е оценен и постоянно контролиран да доказва своята компетентност, безпристрастност и възможности да прави оценки за съответствие по международно признати стандарти. Така че ал. 2 от чл. 24, както и чл. 25 и чл. 26 са абсолютно безпредметни.

Систематичното място на разпоредбите на ал. 3 и 4 от чл. 24 е в чл. 18, тъй като се отнасят към общите правила и нормативи за безопасност (виж заглавието на глава трета). От ал. 3 на чл. 24 трябва да отпадне първоначалния контрол, освен ако той бъде добавен и в чл. 18.

Разпоредбата на ал. 5 от чл. 24 е абсолютно ненужна. Ако контролът е извършен и са издадени необходимите документи, няма никакво значение дали възлагането на тази дейност е станало с писмен договор. Ненужността от тази разпоредба се доказва и от липсата на подобна на нея в чл. 27.

Разпоредбата на чл. 27 е много неясна. Наредбата по чл. 119е от ЗГВ се отнася до дейности, свързани със свръхлеки въздухоплавателни средства (СлВС), с които се извършват полети с нетърговска цел. А въздушноатракционните услуги са търговска дейност. Освен това чл. 153 от въпросната наредба принципно не допуска употребата на СлВС за въздушноатракционни услуги.

В глава седма липсват каквито и да е разпоредби за контрол по отношение на  съоръженията, оборудването и екипировката, използвани за водноатракционни услуги. А в глава шеста също липсват такива разпоредби.

В ал. 1 на чл. 23 има неясна препратка към други водни обекти.

Затова предлагам в ДР да се добави определение за „воден обект“, за да е ясно дали това понятие следва да се разбира в смисъла на т. 34 от ал. 1 на §1 от ДР на Закона за водите или означава нещо друго.

Освен това предлагам по отношение предоставянето на водноатракционни услуги на места, различни от посочените в чл. 22, ал. 1, субсидиарно да се прилагат разпоредбите на наредбата по чл. 5, ал. 4 и чл. 76а от Закона за морските пространства, вътрешните водни пътища и пристанищата на Република България. 

Мотиви: В случая става въпрос за уреждане на обществени отношения от една и съща област – водноатракционни услуги, независимо от мястото, където се предоставят тези услуги. Ето защо трябва да се спази изискването по чл. 10, ал. 1 от ЗНА.

Обществените отношения, свързани с извършването на водноатракционни услуги с яхти,  лодки и други плавателни средства за спорт, туризъм и развлечение вече са уредени с наредбата по чл. 5, ал. 4 от Закона за морските пространства, вътрешните водни пътища и пристанищата на Република България, приета с ПМС № 293 от 07.12.2009 г.

Така че препратката, съдържаща се в ал. 1 на чл. 22 към Закона за морските пространства, вътрешните водни пътища и пристанищата на Република България и всички подзаконови актове по неговото прилагане, е неправилна.

Освен това текстът на алинеята не е формулиран на ясен и разбираем език.

Затова предлагам ал. 1 на чл. 22 да се редактира по следния начин:

(1) Предоставянето на водноатракционни услуги по чл. 2, ал. 2, т. 3 във вътрешните морски води, териториалното море и вътрешните водни пътища се извършва от доставчици на услуги, вписани в регистъра по чл. 6, ал. 1 при спазването на изискванията на този закон и на наредбата по чл. 5, ал. 4 и чл. 76а от Закона за морските пространства, вътрешните водни пътища и пристанищата на Република България и подзаконовите актове по неговото прилагане. 

С оглед на предложената редакция на ал. 1 на практика още повече се лишава от смисъл съществуването на ал. 2 и 3 в чл. 22. Затова предлагам те да отпаднат.

Алинея 7 на чл. 21 гласи следното:

(7) Изискванията за безопасност при предоставяне на услугите по ал. 1, както и за безопасност на съоръженията, оборудването и екипировката, с които те се предоставят, се уреждат в наредба на Министерския съвет, по предложение на министъра на транспорта и съобщенията и министъра на икономиката и индустрията.

В същото време ал. 1 на същия член гласи:

(1) Предоставянето на въздушноатракционни услуги по чл. 2, ал. 2, т. 2 се извършва от доставчици на услуги, вписани в регистъра по чл. 6, ал. 1 при спазване на изискванията на този закон, Закона за гражданското въздухоплаване и актовете по прилагането му.

От начина, по който завършва ал. 1, се разбира, че трябва да се спазват изискванията, посочени в актовете по прилагането на втория закон – ЗГВ, но не и изискванията на актовете по прилагането на „този закон”. При това положение изискванията на наредбата по ал. 7, въобще трябва ли да се прилагат?!?

Алинея 6 на чл. 21 гласи следното:

(6) Забранява се предоставянето на въздушноатракционна услуга, представляваща скок с уингсют.

А определението за „въздушноатракционна услуга”, което се съдържа в §1, т. 3 от ДР гласи следното:

3. „Въздушноатракционни услуги“ са тандемни полети, които се изпълняват от пилот-инструктор с парапланер/делтапланер, както и тандемни скокове с парашут, които се изпълняват от тандемен инструктор, полети с аеростати от екстремен характер, вкл. и бънджи скок от аеростат;

Въпрос с повишена трудност: След като в определението за „въздушноатракционни услуги” изчерпателно са изброени всички такива услуги и сред тях липсва „скок с уингсют”,   какъв е смисълът от ал. 6 на чл. 21???

Как може скок с уингсют да се предоставя като „въздушноатракционна услуга”, при положение че по определение този вид скокове не са такава услуга?!?

Пълен нонсенс!!!

И в ал. 5, подобно на ал. 3, се говори за „демонстрационни полети”, каквито липсват в определението за „въздушноатракционни услуги”. Освен това се поставя изискване едва ли не всички въздушноатракционни услуги да се предоставят „само от тандемен инструктор”.

Което поражда следните въпроси:

1. Каква е разликата между „тандемен инструктор” и „инструктор”?

2. Как се лицензират/сертифицират "тандемните инструктори"? 

3. „Тандемният инструктор” един и същ ли е при полети с парапланер/делтапланер и при скокове с парашут?

4. „Тандемен инструктор” равносилно ли е на „доставчик на услуги”?

Ако отговорът на последния въпрос е положителен, предлагам ал. 5 да се измени по следния начин:

(5) Тандемни и демонстрационни полети с парапланер/делтапланер, както и тандемни скокове с парашут, се предоставят само от доставчик на услуги по чл. 2, ал. 2, т. 2, който е тандемен инструктор.

Ако, обаче, отговорът на този въпрос е отрицателен, тогава предлагам ал. 5 да се промени по следния начин:

(5) Въздушноатракционни услуги, свързани с полети с парапланер/делтапланер или със скокове с парашут, се предоставят само чрез инструктор, назначен на трудов договор.

Алинея 4 на чл. 21 е абсолютно излишна, защото тя единствено препраща към няколко регламента на Европейския съюз. Явно на авторите на законопроекта не им е известно, че регламентите имат пряко действие на територията на всички държави членки и не е необходимо да се правят препратки към тях в отделните закони. За справка – чл. 15, ал. 2 от ЗНА.

В ал. 3 се говори за „демонстрационни полети”, но в определението за „въздушноатракционни услуги”, което се съдържа в т. 3 на §1 от ДР, липсват такива полети.

Първото изречение на ал. 2 не е съобразено с разпоредбата на чл. 64а, ал. 2 от Закона за гражданското въздухоплаване, според която няма изискване търговските въздушни превози с безмоторни или свръхлеки въздухоплавателни средства с моторна тяга, както и полетите, които не включват превоз между различни летища, да се извършват от въздушни превозвачи, които отговарят на изискванията на този закон (ЗГВ).

Възразявам срещу изречение второ на ал. 2 от чл. 21 и предлагам то да бъде заличено от текста на закона, защото на практика дублира по смисъл разпоредбата на ал. 1 от същия член.

Освен това се използва неправилна терминология - вместо „оператори на въздухоплавателни средства” трябва да се използва „авиационни оператори”, както е в изречение първо на алинеята.

Видно от чл. 1 на законопроекта, както и от заглавието на самия закон, целта на нормативния акт е да се определят „общите изисквания за безопасност” при предоставянето на атракционни услуги, представляващи източник на повишена опасност.

И би било логично, подобно на глави втора и трета, в пета  глава да бъдат посочени някакви „общи” изисквания и/или правила за безопасност при предоставянето на въздушноатракционни услуги. Но нищо подобно. Само едно препращане към друг закон – ЗГВ. Излиза, че въздушноатракционните услуги се регулират от ЗГВ и актовете по прилагането му. Тогава защо изобщо тези услуги са включени в предмета на законопроекта?!?

Неясно защо глава пета е озаглавена „Предоставянето на въздушноатракционни услуги, представляващи източник на повишена опасност”. Първото изумление идва от членуването на думата „предоставяне”, което е причина заглавието да звучи странно и неясно.

Второто изумление идва от съдържанието на глава пета. Всъщност тя съдържа само един член. И тук отново ще припомня за изискванията на чл. 28, ал. 1 от ЗНА, посочени в коментара ми за глава четвърта.

Възразявам срещу глава четвърта, защото тя изобщо няма място в този закон.

Мотиви: Съгласно чл. 10 от ЗНА обществени отношения от една и съща област не могат да се уреждат с няколко нормативни актове от една и съща степен.

Увеселителните съоръжения (вътележки, виенски колела, надуваеми съоръжения за игра и други) по същество представляват преместваеми обекти, като регулацията на тези обекти е уредена в раздел IХ на глава трета от ЗУТ. Ако е необходима промяна в тази регулация, трябва да се спази изискването по ал. 2 на чл. 10 от ЗНА и да се направи допълнение или изменение на съответните разпоредби от ЗУТ. 

Глава четвърта няма място в този закон и по още една причина – главата се състои само от един член (чл. 20). А съгласно чл. 28, ал. 1 от ЗНА членовете се групират, съобразно предмета и броя им, в части, дялове, глави и раздели. Така че чл. 20 от закона би трябвало да се групира (ако въобще може да се говори за групиране в случая) най-много в раздел.

На следващо място имам възражения относно самото съдържание на глава четвърта по следните съображения:

- Съдейки по заглавието на главата, oчаква се тя да съдържа разпоредби, уреждащи контрола на увеселителните съоръжения. Но такива разпоредби напълно липсват в тази глава. В същото време на контролът на съоръженията е посветена друга глава – седма.

- В ал. 2 на единствения член в тази глава неправилно се прави препратка към „услуги по ал. 1”, а е правилно препратката да е същата, както в ал. 1 – към услугите по чл. 2, ал. 2, т. 1. Освен това в тази алинея е посочено само едно изискване към съоръженията, оборудването и екипировката, които се използват при предоставянето на въпросните услуги, и то е те да притежават сертификати за безопасност. Като не става ясно нито от кого се издават тези сертификати (производител, сертифицираща организация или държавен орган), нито какъв е срока на тяхната валидност. Защото сертифицирането може да е еднократно, но може да е и периодично.

Разпоредбата на чл. 18 се отнася до контрола на атракционните съоръжения, като вероятно става въпрос за увеселителни съоръжения (виж по-горния ми коментар по въпроса за атракционните съоръжения).

Но тази разпоредба няма място в глава трета, тъй като в предмета на тази глава не е включен контрола. Нейното систематично място е в глава четвърта – просто вижте как е озаглавена глава трета и съответно какво е заглавието на глава четвърта. Ако не разбирате правилата за строеж на нормативните актове, консултирайте се с някой юрист, който знае как се прилагат те.

Освен това в ал. 1 на чл. 18 трябва да се допълни, че атракционните/увеселителните съоръжения подлежат не само на периодичен, но също така и на първоначален контрол, за да се получи синхрон с разпоредбата на чл. 24, ал. 3.

Възразявам срещу т. 4-7 на чл. 16 по следните съображения:

• Информацията по т. 4 може да се види в регистъра по чл. 6, ал. 1. И това е смисълът на регистъра.
• С чл. 12 вече е въведено изискване правилата за безопасност да бъдат поставени на видно място и няма нужда да се указва, че трябва да бъдат във формата на табела. Като се има предвид минималното съдържание на тези правила, табелата може и да не е подходяща форма за тяхното представяне;
• Службите за спешна помощ следва да бъдат уведомени при злополука от персонала, който обслужва съоръжението. Така че информацията по т. 6 е излишна;
• Изискването по т. 7 трябва да се формулира като отделна алинея.

На няколко места в закона (например в чл. 16, 17 и 18) се говори за „атракционно съоръжение“, но в закона липсва определение за такова съоръжение, а вместо това има определение за „увеселително съоръжение“.

Ако под „атракционно съоръжение“ следва да се разбира нещо различно от „увеселително съоръжение“, тогава да се даде определение и за него. В противен случай да се използва правилната терминология.

Възразявам срещу т. 1 от чл. 14, защото тя на практика преповтаря разпоредбата на ал. 2 от чл. 13.

Предлагам ал. 1 и ал. 2 на чл. 12 да се обединят в една разпоредба, която да гласи следното:

(1) Доставчиците на услуги по чл. 2 изготвят и поддържа на видно място правила за безопасност, които включват информация най-малко за:

1. възрастовите и други ограничения при предоставянето на услугата;

2. правила за поведение на ползвателя преди, по време и след предоставянето на услугата;

3. описание на възможните рискове;

4. описание на забранените по време на предоставянето на услугата предмети, както и други специфични правила.

Предлагам ал. 3 да се преномерира на ал. 2 и да се промени по следния начин (в случай че не се приеме предложението ми за промяна на т. 3 на чл. 11):

(2) Доставчиците на услуги по чл. 2 провеждат предварителен инструктаж преди началото на предоставяне на съответната услуга на всяко лице, което иска да я ползва, като го запознават подробно с правилата за безопасност и дават необходимите пояснения.

Предлагам в чл. 11 разпоредбата на т. 3 да се промени по следния начин:

3. осигуряват провеждане на предварителен инструктаж на всяко лице, което иска да ползва услугата, и предоставят съответните индивидуални предпазни средства, необходими за безопасното ползване на услугата.

Мотиви:

а) предложената т. 3 се дублира по смисъл с чл. 10, ал. 1;

б) ще се вмени задължение на доставчиците да положат всички дължими грижи, за да осигурят максимално ниво на безопасност на ползвателите на услуги;

в) ще се постигне по-добър синхрон с т. 2 на чл. 14.

Предлагам в основния текст на ал. 4 от чл. 9 да се заличат думите „по ал. 1“.

Мотиви: Според чл. 39, ал. 1 от Указ № 883 от 24.04.1974 г. препращане към разпоредби на същия акт се допуска по изключение само в определени случаи. А този случай не попада сред тях.   

Воден от същите мотиви, предлагам в края на изречение първо на ал. 1 от чл. 10 думите „плана по чл. 9, ал.1“ да се заменят с „плана за безопасност“. 

С разпоредбите на чл. 8 от закона се въвежда задължение за доставчиците на атракционни услуги да застраховат своята отговорност. Но в мотивите към законопроекта е посочено, че със закона ще се въведе изискване за съвсем друга застраховка - задължителна застраховка „Злополука“ на лицата, ползващи атракционни услуги.

Отделно разпоредбата на ал. 1 от чл. 8 е неясна и двусмислена. Според нея лицата, ползващи услугата, не са трети лица (а какви са тогава?!) и съответно доставчиците на услуги трябва да застраховат своята отговорност веднъж спрямо тези лица и отделно спрямо трети лица. 

Не се разбира и защо условията и редът за сключване на тази задължителна застраховка "Отговорност" трябва да се определят с наредба, предложена от министъра на туризма, при положение че нито този министър, нито оглавяваното от него министерство ще осъществяват контрол по прилагането на този закон (виж чл. 39 от законопроекта). 

Затова предлагам от законопроекта да отпадне изискването за задължителни застраховки „Отговорност“ на доставчиците на услуги.

Алтернативно предлагам:

- разпоредбата на чл. 8 да се прецизира, като в нея се промени вида на изискваната застраховка (от отговорност на злополука), както е посочено в мотивите;

- в чл. 39 да се добави и министъра/министерството на туризма като контролен орган.

Възразявам срещу ал. 1 на чл. 7 по следните причини:

а) Според разпоредбата всяко лице, което възнамерява да предоставя услуга по чл. 2 „подава заявление по образец до министъра на туризма или до кмета на съответната община – в случаите по ал. 3“.

Ето какво гласи ал. 3, към която се препраща:

„3) Правото да се предоставя услуга по чл. 2 възниква от датата на вписване в регистъра по чл. 6, ал. 1.“

Предлагам препратката в ал. 1 към ал. 3 да се заличи или ал. 3 да се приведе в съответствие със смисъла на ал. 1.;

б) С второто изречение на практика се урежда съдържанието на заявлението. При това положение се обезсмисля създаването на негов образец, още по-малко този образец да се определя с наредба. Защото наредбата като подзаконов нормативен акт не може да противоречи на закона и единствено може да предвиди как да бъдат разположени данните, които трябва да се съдържат в заявлението. Което е без никакво практическо значение.

Ето защо предлагам изречение второ в ал. 1 да се заличи или, алтернативно, да отпадне образеца на заявление.

Също така възразявам срещу ал. 6, с която се забранява предоставянето на атракционни услуги преди вписване в регистъра по чл. 6, ал. 1. Възражението ми е продиктувано от това, че няма ясен срок, в който въпросният регистър ще бъде създаден, а в същото време в ПЗР не е предвиден отлагателен срок за влизането в сила на тази забрана.

Предлагам в ПЗР да се включи разпоредба със следния примерен текст:

§ хх. Забраната по чл. 7, ал. 6 не се прилага, докато не стане възможно вписване в регистъра по чл. 6, ал. 1.

На първо място искам да възразя срещу наличието на две втори алинеи в чл. 6. С оглед на препратката, която се прави в ал. 5 към ал. 4, явно не става въпрос за грешка в номерирането на алинеите от този член. Така излиза, че една от вторите алинеи е включена по погрешка. Въпросът е коя е грешната алинея.  

Според мен грешна е първата ал. 2, която е напълно излишна, защото урежда въпрос, който вече е нормативно уреден – за справка чл. 7, ал. 1 от НАРЕДБА ЗА ОБЩИТЕ ИЗИСКВАНИЯ КЪМ ИНФОРМАЦИОННИТЕ СИСТЕМИ, РЕГИСТРИТЕ И ЕЛЕКТРОННИТЕ АДМИНИСТРАТИВНИ УСЛУГИ.

Ето защо предлагам първата ал. 2 да отпадне от проекта.

На следващо място възразявам срещу формулировките на втората ал. 2 и на ал. 3, защото написаното в тях не съответства на разпоредбата на ал. 1, според която министърът на туризма трябва да създаде и поддържа „публичен електронен регистър на доставчиците на услуги по чл. 2“. Докато във втората ал. 2 и в ал. 3 се говори за вписване в този регистър на услуги.

За да се разреши това противоречие, предлагам във всяка от тези алинеи пред думата „услуги“ да се добавят думите „доставчици на“.

Също така, възразявам срещу ал. 4 и 5 по следните съображения:

а) Не става ясно кой трябва да създаде регистрите по чл. 6, ал. 4, защото законовият текст предвижда кметовете и съответните длъжностни лица само да „водят и поддържат“ тези регистри.

б) От мотивите на закона не се разбира защо всеки кмет на община трябва да води отделен регистър, вместо цялата информация да бъде концентрирана в един регистър.

в) Не става ясно какъв изобщо е смисълът на регистрите по ал. 4, при положение че според чл. 5 и ал. 6 на чл. 7 правото да се предоставят услуги зависи единствено от вписването на доставчика в регистъра по чл. 6, ал. 1.

г) Според ал. 3 от чл. 6 кметовете на общини ще имат право да правят вписвания в регистъра по ал. 1. Ако необходимите данни ги има в регистъра по ал. 1, защо тези данни трябва да ги има и в друг, общински регистър. Няма смисъл да има 266 (толкова е броят на общините в страната) отделни регистри, когато за целта може да се използва и само един.

Предлагам от проекта да отпаднат ал. 4 и 5 на чл. 6. 

Възразявам срещу формулировката на чл. 5, защото я намирам за неточна.

На практика доставчик на услуги по чл. 2 може да бъде и лице, което не е вписано в регистъра по чл. 6, ал. 1. Което се потвърждава и от разпоредбата на чл. 29.

Освен това услугите по ал. 2 се предоставят срещу заплащане, така че лицата, които ги предлагат, трябва обезателно да бъдат търговци.

Ето защо предлагам чл. 5 да се промени по следния начин:

Чл. 5. Доставчик на услуги по чл. 2 може да бъде само търговец, вписан в регистъра по чл. 6, ал. 1.

Заглавието на всяка глава трябва да съответства на нейния предмет.

И тъй като разпоредбите в глава втора не поставят никакви изисквания към доставчиците на атракционни услуги, представляващи източник на повишена опасност, а се отнасят до тяхната регистрация, предлагам нейното заглавие да се промени на:

Регистрация на доставчиците на атракционни услуги, представляващи източник на повишена опасност

В ал. 1 на чл. 2 е дадено определение за това какво е атракционна услуга, представляваща източник на повишена опасност. Според това определение такава услуга е „всяка дейност, свързана с използването на съоръжения, оборудване или екипировка с развлекателна цел,  която би могла да доведе до непосредствена или косвена опасност за живота и/или здравето на ползвателите й и/или на трети лица, и която се предоставя срещу заплащане.“

В същото време класификацията, дадена в ал. 2 и направена съобразно съоръженията, оборудването или екипировката, с които се предоставят услугите, не обхваща всички атракционни услуги, представляващи източник на повишена опасност по смисъла на определението в ал. 1.

Така например в тази класификация липсват пътни превозни средства, които се отдават под наем за кратко време с цел развлечение – например тротинетки (известни и като „индивидуални електрически превозни средства“), АТВ-та, велорикши и други. Тези атракционни услуги не попадат в нито една от категориите, посочени в ал. 2.

Превозите с атракционна цел по смисъла на Закона за автомобилните превози също не попадат в класификацията, направена в ал. 2, защото те не отговарят на определението за увеселително съоръжение (най-малкото не се движат с висока скорост), нито са водноатракционни или въздушноатракционни услуги.

Предложение: Класификацията по ал. 2 да се допълни и прецизира, така че да включва и атракционни услуги, предоставяни с пътни превозни средства, включително чрез отдаване под наем, тоест когато ползвателите на услугите сами управляват съответното превозно средство.

Възразявам срещу заглавието на закона, защото смятам, че не е спазено изискването на чл. 24, ал. 1 от Указ № 883 от 24.04.1974 г. Според заглавието на закона неговият главен предмет трябва да бъдат основните изисквания за безопасност при предоставяне на атракционни услуги, представляващи източник на повишена опасност.

Обаче никъде в закона не се регламентират каквито и да било изисквания за безопасност. Вместо това една трета от членовете на закона (цялата глава осма) е посветена на налагането на принудителни административни мерки (ПАМ) и административни наказания. Което показва, че всъщност основната цел на закона е да служи като бухалка срещу бизнеса с атракционни услуги. Въвеждането на изисквания за регистрация и на основания за налагане на строги наказания по никакъв начин не способства за повишаване на безопасността при ползването на такива услуги.

Предлагам следното:

а) заглавието на закона да се промени на:

Закон за регистрацията на доставчици на атракционни услуги, представляващи източник на повишена опасност

б) текстът на чл. 1 да се промени на:

Чл. 1. Този закон урежда изискванията за регистрация на доставчиците на атракционни услуги, представляващи източник на повишена опасност, условията и редът за извършване на тази регистрация и контролът спрямо доставчиците на тези услуги.

Алтернативно, ако предложителите на закона искат да запазят неговото име непроменено, предлагам от текста на закона да отпадне глава втора, тъй като тя включва общи изисквания към доставчиците на атракционни услуги, представляващи източник на повишена опасност, което няма никакво отношение към главния предмет на закона, посочен в неговото заглавие (изисквания за безопасност).

Моля на портала да се качи предварителната оценка на въздействието, каквато се изисква според чл. 20 от ЗНА, заедно с резултатите от нейното съгласуване с администрацията на Министерския съвет.

Така ще стане ясно дали предложеният законопроект отговаря в пълна степен на нормативните правила и изисквания относно нормативните актове.

В проекта на решение на МС не е посочено какво събитие от исторически, културен или политически характер ще се чества на 31.12.2025 г. и 02.01.2026 г. А вероятно министрите няма да искат в решението да пише, че тези две дати се определят за неприсъствени по технически причини.

Затова си позволявам да предложа тези две дати да бъдат посветени на българския лев, като за целта в проекта на решение на МС се направи следното допълнение (отбелязал съм го с удебелен шрифт):

М И Н И С Т Е Р С К И Я Т  С Ъ В Е Т   Р Е Ш И :

Обявява еднократно за неприсъствени дни 31 декември 2025 г. и 2 януари 2026 г.,

за да може българският народ да отдаде почит на българския лев, който ще бъде заменен от еврото като официална валута в страната.

Възразявам срещу предложението за решение на МС, защото приемането на подобно решение би било злоупотреба с право. 

Правомощието, делегирано на МС с идентичните разпоредби на чл. 154, ал. 3 КТ и чл. 55, ал. 3 ЗДС, може да се ползва само в изключителни случаи, свързани с оказване на обществена почит към важни исторически, политически, културни или други особено значими събития или с честване на определени професии, както и за оказване на признателност.

В доклада на министъра на финансите, с който се мотивира това предложение, е посочено, че присъединяването на Република България към еврозоната следва да се разглежда като събитие с особено значение за страната. Дори и така да е (да не забравяме, че има хиляди българи, които не одобряват замяната на лева с евро), това събитие ще се случи на 01.01.2026 г., който и без това е официален почивен ден за страната. Което налага да си зададем въпроса на какво всъщност ще отдава почест българския народ на 31.12.2025 г. и на 02.01.2026 г.  

Тъй като в проекта за решение на МС няма информация по този въпрос, налага се човек да потърси отговор на него в доклада на министъра на финансите, от който се разбира, че тези две дати са необходими за извършване на някакви дейности от практическата и техническа подготовка за въвеждане на еврото, а не за целите, посочени в чл. 154, ал. 3 КТ и чл. 55, ал. 3 ЗДС. Остава необяснимо защо някакви технически дейности се приравняват на събития с голямо политическо, културно или историческо значение.

Ето защо предлагам да не се приема предложението за решение на МС.

Алтернативно предлагам 31 декември 2025 г. и 2 януари 2026 г. да бъдат обявени за неприсъствени само за държавните служители, като за целта от решението на МС отпадне като основание чл. 154, ал. 3 КТ.

Мотиви: Редица представители на БНБ, КФН и на различни предприятия от финансовия сектор, най-вече банки, вече няколко месеца бодро рапортуват, че този сектор е готов за еврото и няма да има никакви проблеми, включително и технически, с неговото въвеждане от 01.01.2026 г. Вероятно същото е положението и с предприятията и организациите в нефинансовия сектор. Но дори и да не е така, ако се налага персонала в някое предприятие или организация да не ходи на работа на 31 декември 2025 г. и 2 януари 2026 г., съответният работодател може да пусне своите работници или служители в отпуск за този период.  

Хората, които ще бъдат заети с ключовите дейности от практическата и техническа подготовка за въвеждане на еврото, най-вероятно ще бъдат на работа във въпросните два дни. И определянето на тези дни за неприсъствени само ще им вдигне надниците. С което ще се оскъпи процесът по приемане на еврото. Най-вече за държавата, чието финансово положение и без това не е за хвалба. 

Наред с предлаганите изменения и допълнения в разпоредбите на наредбата, трябва да се актуализират и част от образците на документи, които се съдържат в приложенията към наредбата.

Най-малкото в някои образци на документи (например тези по приложения №№ 8а, 9, 10, 11, 14) датата на издаване е посочена във формат „201..“, което навежда на мисълта, че при приемането на наредбата никой не е очаквал тези образци да просъществуват непроменени и в същия вид след 2019 г. Редно е в тези образци на документи форматът за вписване на датата на издаване да бъде променен на „20...“, както е например в образеца на документа по приложение №7а.

Възразявам срещу предложеното с §31 създаване на Раздел VII в Част II от приложение № 5 към чл. 31, ал. 1, който трябва да има следното съдържание:

„Раздел VІІ. Пожарогасители

При периодичен преглед за проверка на техническата изправност на ППС се проверява:

1. оборудването на превозните средства с необходимите пожарогасители съгласно чл. 139, ал. 8-10 от Закона за движението по пътищата;

2. срокът на валидност на извършеното обслужване на пожарогасителите, който, към  датата на извършване на прегледа за проверка на техническата изправност на ППС, не трябва да е изтекъл, т.е. не трябва да е премината крайната дата за извършване на следващото обслужване на пожарогасителя.“

Мотиви: Новата ал. 8 на чл. 139 от ЗДвП предвижда пътните превозни средства от категории М1, М2, М3, N1, N2, N3, О2, О3, О4, както и моторните превозни средства от категории L5e, L6e и L7e по смисъла на чл. 4 от Регламент (ЕС) № 168/2013 да бъдат оборудвани с пожарогасители, определени с наредбата по чл. 140, ал. 2 от ЗДвП. Но въпросната ал. 8 на чл. 139 ЗДвП ще влезе в сила едва на 07.02.2026 г. Съответно едва на тази дата ще възникне законовата делегация с наредбата по чл. 140, ал. 2 ЗДвП да бъде определено с какви точно пожарогасители (брой, вид, обем и т. н.) трябва да бъдат оборудвани превозните средства от различните категории. Така че, докато наредбата по чл. 140, ал. 2 ЗДвП не бъде изменена съответно, няма как да се прилага изискването при извършване на периодичен технически преглед на пътно превозно средство да се проверява дали то е оборудвано с необходимите пожарогасители съгласно чл. 139, ал. 8-10 от ЗДвП. 

Ето защо предлагам или §31 да отпадне от проекта, или да се предвиди по-дълъг отлагателен срок за влизането в сила. 

С §25 се предлага промяна в чл. 48 от наредбата относно съхранението (архивирането) на протоколите от прегледите. Но тази промяна се отнася само до електронните протоколи. Остава неясно какво ще се случи с натрупания до момента архив на хартиени носители. Той трябва ли да продължи да се съхранява и ако да – за какъв срок и къде?

Предлагам да се добавят разпоредби, с които да се уреди въпросът със съхранението на натрупания до момента архив на хартиени носители, за да се осигури най-малкото възможност за предоставяне за проверка на цялата документация за извършените прегледи, както изисква чл. 148а, т. 3 от ЗДвП.

С предлаганата нова ал. 12 в чл. 38 на ясен и разбираем език е посочено как става заверяването на разпечатките на електронните удостоверения за техническа изправност от приложение 7.

Но от кого и как се заверява разпечатката на електронния протокол (приложения 12 и/или 13) по чл. 43а, ал. 3!?

Същият въпрос може да се зададе и по отношение на заверките на разпечатките на:

1) електронните удостоверения за първоначална проверка на уредбата за ВНГ или СПГ по чл. 43а, ал. 5;

2) електронните протоколи (приложение 15) по чл. 43а, ал. 8;

3) електронните удостоверения от приложение 7а.

Предлагам в наредбата да се уреди редът, по който се заверяват разпечатките на горепосочените електронни документи, както и да се добави разпоредба, с която да се даде възможност за издаване на нова заверена разпечатка на който и да е от тези документи, в случай че вече издадената такава бъде загубена, повредена или унищожена.

Тъй като в ал. 1-3 на чл. 38 навсякъде пред думата „удостоверение“ ще бъде добавено „електронно“, предлагам това да стане и в ал. 4 на чл. 38, като съответно се допълни т. 4 на §14 от проекта.

Предлагам в чл. 1 да се създаде нова т. 10 със следното съдържание:

„10. формата на удостоверенията за техническа изправност на ППС.“

Мотиви: Така ще се спази изискването на чл. 147, ал. 15 от ЗДвП.